Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Такър се приближи към мен.

— Ще ви помогна да си стегнете маската.

Поклатих глава.

— Нека до последния момент да я оставим така, както е. Колкото по-малко време съм с нея, толкова по-добре.

Тя облиза устните си, понечи да каже нещо, но не се реши, после попита:

— Добре ли сте?

В нормална ситуация бих отвърнала „разбира се“, но сега те разчитаха на мен, може би животът им зависеше от мен. Страхувах ли се? Страхувах се.

— Не съвсем — казах честно.

— Имате клаустрофобия, нали? — попита тя.

Вероятно съм изглеждала изненадана, защото тя каза:

— Много хора искат да бъдат пожарникари, но всред огъня, с маска и когато димът е толкова гъст, че не виждаш собствените си ръце, клаустрофобията пречи много.

— Разбирам — кимнах.

— Има такова упражнение при тренировката, когато ти завързват очите и те карат да боравиш със снаряжението си пипнешком, сякаш си попаднал в гъст дим и нищо не виждаш. То показва на кого тази работа не е по силите.

— Мога да понеса костюма, но без дихателния апарат. За всичко е виновно съчетанието между костюма и това, че слушам собственото си дишане. Малко след завършването на колежа претърпях злополука при гмуркане.

— Ще се справите ли? — попита тя, не с тон на обвинител, просто искаше да знае.

— Няма да ви изоставя в нужда — кимнах аз.

— Не питах за това.

Спогледахме се.

— Дайте ми няколко минути. Просто не знаех какво представлява този предпазен костюм. Всичко ще е наред.

— Сигурна ли сте?

Кимнах.

Тя не каза нищо повече, просто се отдалечи и ме остави да се съвзема.

Рен беше отишъл да поговори с Фултън. Рен и Такър щяха да дойдат с нас, защото и двамата имаха медицинска подготовка и можеше да ни потрябват. Но определено не исках и Фултън да идва с мен в тъмнината при вампирите. Просто той се държеше малко странно. Не го винях, но и не исках да прикрива гърба ми. Разбира се, ако се вземеше под внимание как се мъча да овладея дишането си и потенето, не беше изключено и мен да не ме искат там. По дяволите! Можех да се справя. Трябваше да се справя.

Детектив Тами Рейнолд дойде при нас, клатушкайки се в собствения си костюм. За Долф не се беше намерил подходящ размер и затова Рейнолдс щеше да ме прикрива. Страхотно! Не бих изпратила пожарникарите вътре, ако Тами щеше да бъде единственото им прикритие.

Тя някак беше успяла да надене раменния си кобур над костюма. Той беше с един ремък, обхващащ раменете, без колан, който се прокарва през ремъците. Когато ходех по магазините, кобурът от този вид обикновено се измяташе постоянно. Това отчасти се дължеше на тесните ми рамена. Налагаше се час по час да го оправям. Никога вече не си купувам вещи, които после ще ми създават допълнителни грижи и ще ми губят времето. Нито рокли, нито кобури.

Рейнолдс ми се усмихна.

— Лари е много разочарован, че не може да дойде с нас.

— Какво облекчение за мен — казах аз.

Тя се намръщи.

— Мислех, че ще поискате той да ви пази гърба.

— Да, но пистолетът няма да му помогне, ако таванът се срути върху нас.

— Смятате, че ще се срути? — попита тя.

Свих рамене и се съсредоточих върху обличането, върху дребните детайли, върху кротките закачки на Рен. Съумях да се откъсна от мисълта, че се каним да вървим по под, който във всеки момент може да рухне под нас, а после да се спуснем под него и да очакваме да падне върху нас, докато газим през водата, пълна с ковчези и вампири. Какво по-добро от това?

— Да кажем, че съм предпазлива.

— И не искате да рискувате живота на Лари.

— Правилно. Не ми харесва мисълта, че той може да пострада — докато изричах тези думи, аз не откъсвах поглед от нея.

Тя премигна със светлокафявите си очи и се усмихна.

— И на мен, Анита. И на мен.

Кимнах и изоставих темата. Бях изпълнила родителската си роля. Дори не знаех защо нямам доверие на Тами. Женска интуиция, а може би вече на никого за нищо нямах доверие. Възможно е.

Такър се върна при нас.

— Време е да сложим маската — тя гледаше право в очите ми.

Кимнах. Тя ми помогна да наглася маската на лицето си. Затворих очи и се съсредоточих върху дишането си вдишване, издишване, вдишване, издишване. Ако при гмуркане дишаш твърде бързо, може да ти се пръснат белите дробове. А сега това беше просто начин да се избегне хипервентилацията.

Такър постави шлема на главата ми. Гледах я и знаех, че очите ми са леко разширени.

По радиостанцията в маската се разнесе радостният глас на Рен:

— Дишайте спокойно, Анита!