Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Така и правя — рекох аз и ми се стори странно, че съм в състояние да говоря нормално, когато собственото ми гръмко и хрипкаво дишане звучеше зловещо в ушите ми. Не можеш да говориш с мундщук в устата, но бях разбрала, че може да се крещи, ако той се стисне между зъбите. Под водата звуците не отекват.

С шлем върху маската видимостта не беше от най-добрите. Опитах се да завъртя глава, за да определя колко се е стеснило полезрението ми. Почти нямах периферно зрение.

— Нищо не се вижда — чу се гласът на Тами по радиостанцията.

— Ще свикнеш — отговори Такър.

— Надявам се, че няма да сме чак толкова дълго в това нещо, че да се свиква — казах аз.

— Ако кажем „бегом“, бягайте с всички сили — рече Такър.

— Защото има опасност подът да пропадне, нали затова? — попитах аз.

Стори ми се, че тя кимна, но беше трудно да се определи през всичките пластове.

— Именно.

— Добре, когато се приближим до стълбището, аз ще ви поведа напред и ако кажа „бягайте с все сила“, значи вампирите искат да ни изядат.

Рен и Такър се спогледаха.

— Ако изкомандвате „бягайте“, веднага хукваме — каза Рен.

— Разбрано — рече Такър.

— Чудесно — честно казано, много беше приятно, когато не се налагаше да споря с никого. Невероятно облекчение. Ако не се потях като дебелана, заслушана в собственото си дишане, туптящо като в „Издайническото сърце“ 12 12 Един от най-известните разкази на Едгар Алан По, класика в жанра на готическата литература. — Б.р. , и ако не трябваше отново да се уча да ходя в тези ботуши с метални подкови, бих казала, че работата с пожарната команда е развлечение. Но уви, не беше така. Бих предпочела да се спусна по въже със спецотряд в зоната на стрелба, вместо да се влача в костюм на мумия и да се старая да не го изгубя. Това беше просто една фобия, по дяволите. Нямаше нищо страшно. Нищо не ме заплашваше. Но тялото ми не слушаше здравия разум. Това е то фобията. Доводите не й влияят.

Рен пръв стъпи на пода, който издаде звук, подобен на стон на спящ великан. Рен застина, после тропна с крак толкова силно, че сърцето ми едва не изскочи през устата.

— Не трябва ли да сме по-тихи? — попитах аз.

Гласът на Рен прозвуча в ухото ми:

— Вървете непосредствено след мен. Не се отклонявайте, не се разпръсквайте.

— Защо? — попитах.

— Защото ако подът е твърд там, където стъпвам, това не означава, че и на друго място ще е такъв.

— Аха.

Вървях току зад Рен, така че гледах отблизо неговия малък танц с потропване, но той не ме успокояваше. Такър вървеше зад мен, а детектив Рейнолдс беше най-отзад.

Бях раздала кръстове на всички, за да си ги сложат в джобовете. Защо не на врата, като мен? Защото Такър и Рен носеха по един пакет непрозрачни чували за трупове. Планът беше да напъхаме вампирите в чувалите и да ги качим горе. В линейката на „Бърза помощ“ и в чували те щяха да бъдат в безопасност до настъпването на нощта. Ако се справехме успешно с тази задача и таванът не рухнеше до смрачаване, щях много да се ядосам. Само да не пропаднеше, докато сме долу. Тогава вече нямаше да се ядосвам.

Следвах Рен дисциплинирано, като послушница. Все пак трябваше да кажа:

— Дори без този костюм моите крачки са по-малки от вашите, а в него съм почти като саката. Може ли да не крача толкова широко?

— Ако вървите точно зад мен, да — отвърна Рен.

Какво облекчение. Подът беше покрит с отломъци.

От почернелите дъски стърчаха гвоздеи. Вече разбирах какъв е смисълът от металните подметки и бях благодарна за тях, но от това те не станаха по-леки.

Някаква тръба беше прокарана през дупка в пода. Това беше голям твърд шланг на смукателна помпа, която бе поставена отвън. Отводняваха подземието. Ако сградата беше водонепроницаема, тя щеше да е пълна с вода до тавана. Успокоителна мисъл.

Фултън бе повикал цистерна за изпомпваната вода. Явно той считаше вампиризма за инфекциозна болест. Да, беше заразен, само че не така, както си мислеше той. Но Фултън беше командващ потушаването на пожара, а вече разбирах, че на мястото на пожара това звание е равностойно на Бог. С Бог никой не спори. Можеш да му се сърдиш, но това нищо няма да промени.

Концентрирах се върху движението си, внимавах за отломъци и вървях по стъпките на Рен. Светът изчезна някъде, остана само придвижването напред. Слънцето прежуряше, по гърба ми се стичаше пот, но всичко това не беше важно. Трябваше само да се движа, а не да мисля. Дишането ми вече се беше нормализирало, когато се блъснах в гърба на Рен.