Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Вцепених се, боях се да помръдна. Какъв беше проблемът?

— Какво става? — попитах.

— Стълбището — отвърна той.

О, помислих си. Сега аз трябваше да водя. Но не бях готова. Честно казано, не бях сигурна, че ще мога да се изкача по стъпалата в този костюм. Просто нямах представа колко трудно щеше да ми бъде.

— Стълбището е най-опасното място в сгради като тази — каза Рен. — Ако нещо се срути, то ще е стълбището.

— Опитвате се да ни вдъхнете кураж ли? — попита Рейнолдс.

— Само да ви подготвя — отвърна той. — Ще проверя първите няколко стъпала. Ако ми се видят стабилни, ще се върна и Блейк ще тръгне напред.

Той вече не се шегуваше, беше много делови и отново бяхме преминали на фамилни имена.

— Внимание, на стъпалата има тяло — рече той, стъпи на първото стъпало и тропна с крак толкова силно, че подскочих.

Тялото на стълбището беше черно, овъглено. Устата беше разтворена в беззвучен вик. Човек трябваше да се вгледа отблизо, за да види кучешките зъби. Зъбите на вампирите всъщност не са много големи. Сухожилията бяха толкова опънати, че може би щяха да се скъсат при докосване. Тялото изглеждаше крехко, сякаш ако го пипнеш, ще се разпадне. Спомних си за Лари и черепа, който беше станал на пепел в ръцете му. Това тяло изглеждаше по-крепко, но не много. Възможно ли беше този вампир да е жив? Останала ли беше в него някаква искра, та с падането на нощта той да се размърда и да се съживи? Нямах никаква представа. Би трябвало да е станал на пепел. Би трябвало да продължи да гори на дневна светлина, колкото и вода да бяха излели върху него.

Гласът на Рен ме накара да се опомня:

— Анита, можеш ли да ни поведеш?

Погледнах надолу и видях, че Рен вече е слязъл почти до средата на стълбището. Краката му бяха затънали в тъмнината като в локва. Той толкова се беше спуснал, че някой напорист вампир можеше да го сграбчи за крака и да го повали. Не бях забелязала веднага. Моя беше грешката.

— Върни се, Рен — казах.

Той се подчини, явно беше забравил за възможната опасност. По дяволите.

— Стъпалата са бетонни — рече той — и е сигурно. Няма да имате проблеми.

— Налага ли се да тропвам с крак на всяко стъпало?

— Така ще бъде по-безопасно — отвърна той.

— Ако усетя, че стъпалото поддава, да викам ли?

— Да — каза той и мина бързо покрай мен. Взрях се в непрогледната тъмнина.

— Едната ми ръка трябва да е свободна, за да се държа за перилата в този костюм, а другата за пистолета. Нямам свободна ръка за прожектора — рекох.

— Мога да се опитам да осветявам пътя ви, но няма да е там, където е необходимо.

— Не се безпокойте за това, докато не поискам.

Изтече цяла минута, може би дори две, докато извадя браунинга от джоба на костюма. В едната ми ръка определено щеше да има пистолет. Наложи се да използвам и двете си ръце в дебелите ръкавиците, за да сваля предпазителя. Проврях пръст под спусъка. В нормалното си облекло никога не нося така оръжието, но показалецът ми в ръкавицата не искаше да се помести на спусъка. Вече бях готова да тръгна. Ако поставех пистолета на предпазител, в никакъв случай нямаше да успея да стрелям навреме. Тренирала бях стрелба със зимни ръкавици, но не бях и сънувала, че ще ми се наложи да стрелям по вампири в защитен костюм на пожарникар. По дяволите, дотогава изобщо не знаех що за чудо е този костюм.

— Защо спряхте? — прозвуча гласът на Фултън.

Бях забравила, че той чува всичко, което си говорим. Сякаш подслушваше.

— Тези проклети ръкавици не са подходящи за стрелба.

— Какво означава това? — попита той.

— Означава, че вече съм готова да сляза долу — отвърнах аз.

Държах браунинга с дулото нагоре и малко напред. Ако паднех в костюма и произведях случаен изстрел, щях много да се постарая да не улуча някой от вървящите зад мен. Интересно ми беше дали детектив Тами бе извадила пистолета си. Дали беше добра в стрелбата? Как ли се държеше в критични ситуации? Бързо се помолих да не се наложи да разберем това, хванах се здраво за перилото и стъпих на първото стъпало. То не поддаде. Взрях се в гъстата тъма пред нас, която започваше някъде от средата на стълбището. Слънчев лъч я преряза като нож.

— Е, да вървим, момчета и момичета — казах аз.

И ние тръгнахме.

Последните няколко стъпала бяха под водата. Подземието се беше превърнало в езеро. Лъчът от прожектора на Рен се плъзна по тъмната вода. Непроницаема чернота скриваше всичко, което се таеше под нея. На около десет стъпки от стълбището върху катраненочерната водна повърхност леко се поклащаше ковчег.