Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Рен се наведе над тялото, за да го обърне настрана.

— Рен, отново ми закривате полезрението — казах аз.

— Извинявам се — рече той, но вече беше пъхнал ръцете си под тялото и не се отмести.

— Малко встрани, по дяволите.

— Вече почти го напъхах в чувала.

Главата на вампира помръдна конвулсивно. Това понякога се случва при тях дори „насън“, но сега не ми хареса.

— Оставете го и отстъпете назад, Рен, веднага!

В този момент моят кръст и кръстът на Рейнолд блеснаха като две малки бели слънца.

Рен ме послуша, но вече беше късно. Вампирът се обърна към него, широко отвори уста и оголи кучешките си зъби. Той захапа костюма и се чу свистене на изпуснат въздух. Те бяха твърде близо един до друг, за да стрелям с пушката.

— Рейнолдс, твой е! — извиках аз.

Рен изкрещя.

В почти пълната тъмнина припламна изстрелът от пистолета на Рейнолдс. Вампирът се дръпна рязко назад с дупка в челото и пусна Рен. Но той не беше мъртъв, ни най-малко. Освирепелите вампири не се предават толкова лесно. Стрелях в бледото му лице. Разхвърчаха се пръски кръв и парчета месо; малки тежки късове се посипаха във водата като едри дъждовни капки. Вампирът падна назад върху отворения капак на ковчега, без глава. Пръстите му спазматично зашаваха по бялата обвивка от атлаз. Краката му ритаха. Рен падна по задник на стълбището.

— Рен, обади се! Рен! — повтаряше Такър.

— Тук съм — хрипкаво отвърна той. — Тук съм.

Направих две предпазливи крачки по залетите с вода стъпала и пуснах още един куршум в гърдите на вампира, пробивайки дупка в него и в капака на ковчега под него. Презаредих пушката и извиках:

— Бегом нагоре по стълбището!

Приклекнах до Рен и го хванах под мишницата с едната си ръка, в другата беше пушката. През пищенето в ушите ми от изстрелите дочух как Такър изплашено каза:

— Нещо докосна крака ми.

— Бегом нагоре! — извиках.

Изправих Рен на крака и го тласнах нагоре по стълбището. Но вече не беше необходимо да го пришпорвам. Когато стигна до осветена част, той се обърна и зачака останалите.

Рейнолдс беше почти стигнала до нас. В този момент две мокри ръце, от които капеше вода, се показаха от двете страни на Такър.

— Такър! — извиках.

Ръцете се съединиха и тя внезапно падна назад и се скри под водата. Тъмата я обгърна и се затвори над нея като стисната в юмрук ръка. Нямаше в какво да се стреля.

Пронизителният й глас звучеше кристално ясно по радиостанцията, дишането й се чуваше толкова отчетливо, че беше болезнено да се слуша.

— Рен! Помогни ми!

Спуснах се надолу по стъпалата и после под водата. Чернотата погълна и мен. Кръстът пламтеше във водата като фар. Забелязах движение, но не бях сигурна, че това е Такър.

Усетих раздвижване във водата секунди преди две ръце да се вкопчат в мен изотзад. Зъби се впиха в костюма, ръце смъкнаха шлема ми, сякаш беше от мокра хартия. То ме завъртя във водата и аз не се съпротивлявах. Нетърпеливите му ръце ме придърпаха към него и тогава успях да опра пушката под брадичката му и да стрелям. Главата му изчезна, в облак кръв, осветен от моя кръст. Маската все още беше на лицето ми и само това ме спаси да не започна да се давя.

Виковете на Такър не преставаха. Чуваха се навсякъде — по радиостанцията, под водата, като упорито ехо.

Изправих се и остатъците от костюма се смъкнаха по тялото ми. Виковете на Такър поутихнаха. Водата бе провеждала звука като усилвател.

Рейнолдс и Рен бяха във водата. Лоша идея. Рен с усилие се движеше към нещо и аз видях какво е то. Защитният костюм на Такър плуваше покрай отсрещната стена на подземието. Рен се хвърли във водата, за да доплува до нея. Рейнолдс с пистолет в ръка се стараеше да не изостава от него. Нейният кръст светеше ослепително.

— Всички вън! — завиках по радиостанцията. — Всички вън, по дяволите!

Никой не ме чуваше.

Виковете на Такър внезапно престанаха. Тогава всички други закрещяха още по-силно. Всички, освен мен — аз мълчах. Крясъците нямаше да помогнат. Под водата имаше поне още три вампира. При това освирепели. Ако останехме там, щяхме да загинем.

Пред мен от водата внезапно изскочи вампир. Пушката гръмна, преди да успея да съобразя какво да направя. Гръдта на вампира се пръсна, но той все пак ме хвана. Имах време да презаредя, но не и да стрелям. В такива моменти всичко се развива твърде бързо — и твърде бавно. Нищо не можеш да предотвратиш, но виждаш всичко до най-малките подробности. Пръстите на вампира се впиха в раменете ми и стиснаха до болка, а той се отметна назад, за да нанесе удар. Мярнаха се зъбите му, рамкирани от черна брада. Блясъкът на кръста ми беше почти безумно ярък и осветяваше лицето на вампира като фенер от тиква на Хелоуин. Стрелях точно под брадичката му — нямах време да се приготвя, а само да натисна спусъка. Главата се пръсна и ме посипа като червен дъжд, заля цялата ми маска с кръв и по-гъсти частици. Нищо не виждах. Откатът на пушката ме блъсна назад и аз седнах във водата. Потънах цялата, без да знам дали тази твар се приближава към мен, или вече е мъртва.