Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Свалям пушката си, Рейнолдс.

— Прикривам те — обади се тя.

Отместих се малко встрани и преметнах калъфа с пушката от гърба на гърдите си. Замислих се за миг къде да сложа браунинга — в джоба на панталона или в калъфа, където досега беше пушката. Избрах калъфа. Щях да го държа отпред и нямаше да ми е трудно да извадя пистолета, ако ми потрябваше.

Измъкнах пушката, опрях приклада в рамото си, заех позиция за стрелба, доколкото беше възможно във водата, и казах:

— Отворете го.

Такър придържаше ковчега, а Рен вдигна капака и в този момент ми закри полезрението.

— Рен, не виждам ковчега.

— Какво?

— Направете крачка вдясно! — рекох.

Той се подчини, без да задава повече въпроси, но и това забавяне можеше да е достатъчно, за да го ранят или убият. Вампирката лежеше по гръб, дългата й коса бе разпиляна около бледото й лице, едната й ръка лежеше на гърдите, като при спящо дете.

— Може ли да я вдигна? — попита Рен.

— Правете каквото искате, само не ми препречвайте линията на стрелба — отвърнах аз.

— Простете — рече той и дори по микрофона се усещаше, че е уязвен.

Нямах време да утешавам засегнатото му самолюбие. Твърде заета бях да следя за вампирите, които можеше да се появят изневиделица. Вниманието ми беше насочено най-вече върху тази, която беше в отворения ковчег, тъй като в тоя костюм нямах периферно зрение. И слухът ми беше понижен наполовина или дори повече. Чувствах се напълно неготова.

— Защо нашите кръстове не блестят? — попита Рейнолдс току зад мен.

— Не блестят, когато наблизо има трупове — отвърнах аз.

Рен и Такър не се справяха добре с напъхването на тялото в чувала. Накрая Рен преметна тялото през рамо, а Такър започна да надява чувала на краката. Вампирката не даваше никакви признаци на живот. Дългата й коса се разстилаше по водата и беше попила нейната чернота. Когато най-сетне опаковаха тялото й в чувала, успях да зърна мъртвешки бледото й лице и прилепналата към него мокра коса, като на удавница.

Такър дръпна ципа на чувала и каза:

— Вътре остана вода. Не знам как може да се избегне това.

Рен намести тялото на рамото си и тръгна към стълбището.

— Ако го носим двамата, ще изгубим много време — рече той.

По радиостанцията прозвуча гласът на Фултън:

— Госпожице Блейк, донесоха още два защитни костюма. Да пратим ли долу още двама?

— Като едно от жертвените агнета смятам, че да, може — отвърнах аз. — Защо да пазим цялото удоволствие само за себе си?

Рен се добра до стълбището и започна да се изкачва, държейки се за перилото. Той се опита да повтори номера с потропването, който изпълнявахме на слизане, и едва не падна обратно във водата.

— Ще тръгна нагоре, ако стълбището пропадне, гледайте да ме измъкнете, преди да ми е свършил въздухът.

— Ще положим всички усилия — казах аз.

— Благодаря — рече той. Беше много удобно да си разменяме иронични реплики чрез микрофоните.

Такър се беше заела с другия ковчег. Рейнолдс с мъка си беше проправила път през водата и беше отишла да го придържа, докато Такър свали капака. Но Такър не беше достатъчно висока и силна, за да го вдигне с лекота и да го пусне, както бе направил Рен. Тя просто го блъсна. Капакът падна и силно се тресна в другия ковчег. Върховете на пръстите ми изтръпнаха при този екот.

— По дяволите! — въздъхна Рейнолдс.

— Всичко наред ли е? — попита Фултън.

— Да, само малко нервничим — казах аз.

— Как си, Такър? — попита капитанът.

— Аз изругах, извинявам се — отвърна Рейнолдс.

Вторият вампир беше мъж с къса кестенява коса и бледа кожа, изпъстрена с лунички. На ръст беше над метър и осемдесет и вкарването му в чувала щеше да е още по-трудно.

Такър предложи да се завлече ковчегът до стълбището и после тялото да се издърпа по него. Предложението й ми се стори смислено и го одобрих. Долният край на стълбището беше потънал в мрак, така че и вампирът вероятно нямаше да има нищо против.

Рейнолдс и Такър вече бяха завлекли ковчега към стълбището, когато Рен се върна долу. Той постави един разтворен чувал по цялата дължина на тялото и рече:

— Ако Рейнолдс и Такър поддържат ковчега, аз просто ще го преобърна и тялото ще влезе в чувала.

— Добра идея — съгласи се Такър и навлезе по-дълбоко във водата.

Рейнолдс ме погледна и аз кимнах.

— Хайде.

Тя се премести към другия край на ковчега и вече не държеше пистолета си насочен, а фенерчето й увисна с лъча надолу във водата и заприлича на далечно златисто кълбо от светлина в тъмно езеро.