Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Помъчих се да се добера до повърхността. Водата беше отмила кръвта по маската, но по-тежките късчета бяха полепнали по стъклото и все така нищо не виждах. Тогава смъкнах маската. Изгубих радиовръзката, но си възвърнах зрението.

Вампирът се мяташе във водата пред мен, а лицето му не беше нито над, нито под нея — лице въобще нямаше. Отлично.

Изстрелите от пистолета на Рейнолдс прозвучаха някак странно и аз разбрах, че едното ми ухо, това, до което бях държала пушката, е заглъхнало. Тялото на вампира реагираше на куршумите, гърчеше се, но не спираше да се движи. Рейнолдс се целеше в средата на тялото, както са я учили на стрелбището.

— В главата! — извиках аз.

Тя вдигна пистолета и той щракна, пълнителят беше празен. Вероятно тя се канеше да извади от джоба си резервна пачка, но тогава вампирът се хвърли върху нея и те изчезнаха под водата.

Смъкнах от себе си онова, което беше останало от костюма. Дори ремъците се изхлузиха като стара змийска кожа. Прехвърлих пушката в другата си ръка, за да е готова, и се потопих във водата. С плуване беше по-бързо, а пък ако имаше някаква зараза, вече я бях прихванала. Кръстът осветяваше пътя ми като фар, но аз плувах към кръста на Рейнолдс. Той беше моят фар.

Имах само няколко секунди, за да достигна до нея, или всичко щеше да свърши. Долових движение, миг преди в мен да се вреже последният вампир. Обърнах се, насочих пушката към него и той се хвана за цевта. На него, разбира се, му беше все едно за какво се хваща, но успя да изтръгне пушката от ръката ми и се вкопчи в мен.

Беше вампирка, почти красива, с дълга светла коса, като на русалка от вълшебна приказка. Когато тя посегна да ме хване, кръстът освети кожата й и тя заблестя. Имах приготвен нож в ръката си и го забих под брадичката й. Острието проникна лесно, но не стигна до мозъка. Ударът съвсем не беше смъртоносен. Тя стоеше във водата и се държеше за ножа, но като че ли не от болка. Просто не можеше да отвори уста, за да впие зъби в жертвата и да се насити.

Забих втория нож под ребрата й, в сърцето. Тялото й се затресе, очите й се ококориха страшно. Устата й се отвори така, че се видя острието на първия нож. Вампирката изпищя нещо неразбираемо и ме удари с опакото на ръката си. Само водата ме удържа да не излетя във въздуха, и частично пое удара. Паднах по гръб и водата се сключи над мен. Плувах една секунда, после се опитах да си поема въздух, устата ми се напълни с вода, изправих се на крака, закашлях се и отново паднах. Успях да се опра на краката си и почувствах на лицето си нещо по-топло от вода. Течеше ми кръв. Всичко пред очите ми потъмня, заподскачаха малки бели петънца.

Вампирката продължаваше да върви към мен. Моите два ножа стърчаха от тялото й. Викове в подземието не се чуваха. Не можех да видя от такова разстояние, но това можеше да означава само едно: Рейнолдс, Такър и Рен вече ги няма.

Върнах се назад във водата. Спънах се в нещо и паднах. Този път ми беше по-трудно да се изправя и ми трябваше повече време. Бях се спънала в защитния си костюм и в калъфа с браунинга. Зрението ми беше изпъстрено с петна, сякаш гледах вампирката през светлината на стробоскоп. Затворих очи, но белите петна се появиха отвътре на клепачите ми. Гмурнах се във водата и напипах с крак калъфа. Задържах ли дишането си, или просто престанах да дишам? Не помня. Извадих браунинга, без да отварям очи. За да се възползвам от него, не ми бе необходимо зрение.

Тя ме хвана за косата и ме издърпа на повърхността. Тогава започнах да стрелям, да пробивам дупки в тялото й като шевна машина, докато не се добрах до това бледо лице. Тя постави ръка върху дулото на пистолета, сякаш да се предпази, и тази изящна ръка се разлетя на фрагменти от кости и кървави парчета плът. Стрелях в лицето й, докато то не се превърна в кървава пихтия, и спрях едва когато заглъхнаха и двете ми уши.

Тя падна по гръб във водата, аз се свлякох на колене. Водата ме покри. Опитвах се отново и отново да се измъкна на повърхността, но все не можех. Мисля, че си поех глътка въздух и пред очите ми заиграха черни и бели точки, които скриха всичко наоколо. Не виждах дали кръстът ми свети във водата. Зрението ми беше погълнато от съвършена гладка тъмнина. Продължих да плувам още известно време и ми се мярна мисълта, че би трябвало да ме е страх. После — нищо.

Опомних се на тревата, там, където преди бяхме седнали да поговорим двете с Каролайн. Повръщах вода и жлъчка и ми беше много зле, но бях жива. Жива — това беше хубаво. Почти толкова хубаво, колкото фактът, че до мен стоеше детектив Тами Рейнолдс и наблюдаваше спасителната група, заета с моето съживяване. Ръката й беше превързана и тя плачеше. После — нищо, сякаш някой смени канала и аз се свестих пред друго предаване.