Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— А Бостън?

— Не, в Бостън не е имало пожари. Защо?

Не мисля, че ми повярва, когато отвърнах „нищо“, но за разлика от Долф той не започна да разпитва. Не бях готова да посоча с пръст Съвета на вампирите като виновник. Това, че мистериозните пожари бяха пламнали тъкмо в градовете, в които те пребиваваха, все още не означаваше, че те са извършителите. В Бостън нямаше пожари. Нищо не доказваше и фактът, че сега, когато Съветът бе в Сейнт Луис, те бяха започнали да избухват тук. Да, и великденският заек всяка година ми носи курабийки.

Споделих подозренията си с Жан-Клод.

— Но защо му е на Съвета да пали празни сгради, ma petite ! Ако някой от тях може да предизвиква пожар, той няма да се хаби за изоставени постройки. Освен ако това не им носи някаква печалба.

— Имаш предвид финансов мотив? — попитах аз.

Той сви рамене.

— Възможно е, макар че ми се струва по-вероятно мотивът да е личен.

— Няма да мога да узная повече, ако не посоча на полицията членовете на Съвета на вампирите като заподозрени.

Той като че ли се замисли за миг.

— Струва ми се, че би могла да отложиш това стопроцентово самоубийство за после. Нека първо да преживеем тази вечер.

— Разбира се — казах аз.

Настъпващата вечер ме завари в къса черна бархетна рокля без ръкави, с триъгълно деколте. На талията беше пришита дантела, през която изкусително прозираше бледата кожа. Дългите черни чорапи достигаха до малко над средата на бедрото — там, където черният им еластичен дантелен връх почти докосваше дантелените краища на сатенените пликчета. Чорапите бяха с по-голям от необходимия размер. Жан-Клод ги беше купил — нарочно избираше такива. Вече бях пробвала да нося чорапи, дълги до бедрата, и трябваше да призная, че по-дългите стоят по-добре на късите ми крачка. Те някак подчертаваха каквото бе необходимо. Ако планирахме извънредни занимания, беше ми много приятно да гледам лицето на Жан-Клод, когато бях застанала пред него само по чорапи. Но така беше разочароващо и малко плашещо.

Категорично се бях отказала от велурените обувки на високи токчета, които той беше избрал, и вместо тях си сложих любимите черни обувки деколте. Не беше толкова шикозно и може би не така удобно, обаче токчетата бяха достатъчно ниски, че да мога да тичам или да нося припаднали леопарди, ако се наложеше.

— Ти си самото съвършенство, ma petite , само обувките…

— Не си го и помисляй — прекъснах го аз. — Бъди доволен, че съм с чорапи. Неприятна ми е дори мисълта, че участниците в тази вечеринка може да видят бельото ми.

— Говорила си със Странника за цената и отговорността. Сега отиваме да платим цената за твоите леопарди. Или вече съжаляваш за това?

Грегъри все още лежеше с шини в моята спалня, бледен и слаб. Вивиан се беше затворила в гостната и отговаряше едносрично, ако я попитаха нещо.

— Не, не съжалявам.

— Тогава да съберем цялата компания и да вървим — рече той, но не помръдна от мястото си. Така си остана да лежи по корем на бялото канапе, отпуснал глава върху скръстените си ръце. Ако беше някой друг, бих казала, че се е проснал на канапето, но не и за Жан-Клод. Той се беше изпънал, позираше, излежаваше се, но не бих казала, че се е проснал. Лежеше в цял ръст и само върховете на черните му ботуши висяха от края на канапето.

Вече го бях виждала в тази премяна, но повторението не го правеше по-малко красив. Харесваше ми облеклото му, харесваше ми да гледам как се облича и съблича.

— За какво мислиш? — попитах аз.

— Искам да си останем вкъщи тази вечер. Искам да сваля дрехите ти бавно, една по една, да се любувам на тялото ти.

Дори само от предложението му по тялото ми премина електричество.

— И аз бих искала — казах и коленичих на пода пред него. Пригладих късата пола, за да не се набръчква и да не се вдига нагоре. На това ме научи не той, а моята баба Блейк в онези времена, когато на неизменните неделни служби външният ми вид беше по-важен от самата проповед.

Опрях брадичка на дивана, близо до лицето му. Косата ми се разпиля и докосна ръцете и лицето му.

— И твоето бельо ли е така приятно при допир като моето? — попитах.

— Гладка коприна — тихо отвърна той.

Чувственият спомен за тялото му се възвърна, толкова силен, че се разтреперих. Усещах го през плътната коприна, почти живата структура, която имаше гладката тъкан върху тялото му. Наложи ми се да затворя очи, за да не прочете той тези мисли, изписани на лицето ми. Образът беше толкова ярък, че стиснах юмруци.