Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Някогашната тронна зала на Николаос, която по-късно беше гостна на Жан-Клод, бе превърната в банкетна зала. Отнякъде бяха намерили маса, дълга повече от три метра. Виждаха се само краката й с гравирани тежки лапи с нокти и релефни лъвски глави. Тя беше покрита с плътна златотъкана покривка, която блестеше от светлината на поставените върху нея свещи. Ако възнамеряваха да ни гощават на нея, аз през цялото време бих се бояла да не я изцапаме, но на масата нямаше храна. И столове нямаше, нито чинии. Имаше бели ленени салфетки в златни колелца, кристални бокали и един много голям котлон със син газов пламък под блестящата му повърхност. Над масата висеше мъж, привързан за китките. Краката му безпомощно се клатушкаха точно над котлона. Той се казваше Ърни. Мускулестото му тяло беше голо от кръста нагоре, около устата му беше намотана кърпа, прихванала и част от дългата му коса, вързана на конска опашка. Косата беше обръсната на слепоочията, обаче не Съветът беше направил това като вид мъчение, а самият той. Този човек беше един от най-новите привърженици на Жан-Клод. Беше дошъл неотдавна при него, бе поискал да стане вампир и преминаваше през нещо като период на чиракуване, работеше като момче за поръчки. Сега изглежда щеше да послужи за мезе преди вечерята.

До мен стояха Жан-Клод и Ричард, а зад нас — Джамил, Деймиън, Джейсън и, колкото и да е странно, Рафаел. Господарят на плъховете бе настоявал да дойде с нас и аз не бях възразила твърде сериозно. Бяха позволили на всеки да си вземе по един човек плюс Джейсън. Ивет изрично беше настояла той да присъства. Вземайки го със себе си, имахме един върколак в резерв, но сините му очи бяха твърде опулени, а дишането му твърде учестено. Ивет напълно съответстваше на представата на Джейсън за ада и този ад му изпрати покана.

Ърни гледаше към нас, риташе с крака и се опитваше да каже нещо през кърпата, като че ли „свалете ме“, но не бих се обзаложила.

— Какво значи всичко това? — попита Жан-Клод. Гласът му изпълни огромната зала със свистене и тътен, после се върна, оттласнат от сенките, с рязко, съскаво ехо.

От отсрещния коридор излезе Падма. Костюмът му блестеше не по-слабо от покривката и със същия златист блясък. Той дори си беше сложил златист тюрбан с фазанови пера и сапфир, по-голям от палеца ми. Приличаше на актьор, който се е явил на кастинг за ролята на махараджа.

— Ти не прояви към нас никакво гостоприемство, Жан-Клод. Малкълм и неговите хора ни нагостиха. Но ти, Господарят на града, не ни предложи нищо — той посочи към Ърни. — Този влезе тук без разрешение. Каза, че е твой.

Жан-Клод се приближи до масата така, че да вижда лицето на Ърни.

— Върнал си се от къщи два дни по-рано. Следващия път, ако има следващ път, първо позвъни.

Ърни впери в него безумен поглед, измуча нещо през кърпата и така зарита с крака, че започна да се люлее.

— Ако се напрягаш, раменете ще те заболят още по-силно — каза му Жан-Клод. — Успокой се.

След тези негови думи Ърни постепенно се отпусна. Жан-Клод прикова погледа му и успя, ако не да го приспи, то поне да го успокои. Напрежението напусна тялото му и той загледа Жан-Клод с празни, изпълнени с очакване очи. Поне беше престанал да се страхува.

Гидиън и Томас се приближиха към Падма и застанаха от двете му страни. Томас беше в парадна униформа, с лъснати до блясък ботуши, като черно огледало. Носеше бял шлем, с дълъг пискюл, вероятно от конски косъм. Червен мундир, пиринчени копчета, бели ръкавици и дори сабя на кръста.

Гидиън беше почти гол, само с едни бели прашки. Почти цялата му шия беше скрита от тежък златен нашийник с инкрустирани дребни диаманти и едри изумруди, а около него се спускаше прилежно разресаната му коса. Към нашийника бе прикачена верижка, другият край на която беше в ръцете на Томас.

Падма протегна ръка и Томас му подаде верижката. Томас и Гидиън дори не си размениха погледи. Явно вече бяха гледали това шоу.

Единственото, което ме възпря да не изкажа някаква язвителна забележка, беше това, че бях обещала на Жан-Клод тази вечер да го оставя да говори от името на всички. Той се боеше да не ядосам някого. Кой, аз ли?

Жан-Клод заобиколи масата. Ние с Ричард отстъпихме две крачки зад него, като огледално отражение на Падма и неговия зверилник. Тази символика не убягна от ничие внимание. Само че аз и Ричард се преструвахме, а другите — едва ли.

— Доколкото разбирам, възнамерявате да му прережете гърлото, да сипете кръвта в бокалите и да я сервирате на всички нас? — попита Жан-Клод.