Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Уорик беше с бял костюм с кръгла яка, от онези, на които не може да се сложи вратовръзка. Беше хубав костюм и толкова добре подхождаше на роклята на Ивет, че те приличаха на младоженци, чиято сватба е спонсорирана от модно ателие.

Ивет изглеждаше в роклята така, сякаш тя беше ушита специално за нея. Но на Уорик сякаш му беше неловко.

Лив ни огледа един по един. Тя беше облечена в синя вечерна рокля, която би подхождала повече на жена с по-меки черти и не толкова мускулеста. Роклята явно беше пришита, за да й бъде по мярка, и не й стоеше добре.

Виждах Лив за пръв път, откакто разбрах, че е участвала в изтезаването на Силви. Мислех си, че ще съжалявам, задето не я бях убила на място, когато имах такава възможност. Ала погледът й беше неуверен, тялото й — сковано, сякаш бе видяла Съвета на вампирите откъм другата му страна. Изглеждаше уплашена. Аз бях доволна.

— Защо са те облекли в дрехи втора употреба, Лив? — попитах я. — Като някоя бедна родственица.

— Странника ли те направи прислужница на Ивет, Лив? — попита Жан-Клод. — Толкова скоро ли те прогони?

— Ивет просто ми помогна да се облека — каза Лив с гордо вдигната глава, но започна да опипва роклята, за да я оправи. Нещо не се получаваше.

— В гардероба си имаш много по-хубави облекла — рече Жан-Клод.

— Но няма рокли — възрази Ивет. — А на официални тържества жената трябва да е с рокля — тя мило се усмихна.

Аз чак съжалих, че съм си облякла рокля.

— Знам какво направи със Силви, Лив. И съжалявам, че не ти пробих главата вместо коляното. Но знаеш ли какво, Лив? Ако прекараш със Съвета още няколко години, може и ти да съжаляваш за това.

— За нищо не съжалявам — отвърна тя. Но аз долових напрегнатост около хубавите й очи, някакво ново изражение се мярна в тях. Тя силно се боеше от нещо. Дори ми се искаше да разбера какво са й сторили, но ми беше достатъчно да видя колко е наплашена.

— Радвам се, че си доволна от себе си, Лив.

В този момент на сцената се появи Ашър. Косата му беше сплетена на стегната плитка с почти същия цвят като на металната нишка на покривката на масата, неземен цвят, ако и Ашър да беше човек. Събраната коса подчертаваше белезите по лицето му и не беше лесно да не се загледаш в тях. Облеклото му също спомагаше да се откроят.

Голото му тяло от кръста нагоре беше чудо на контрастите. Също като лицето му то бе съчетание на ангелска красота и превъплътен кошмар. Черният му панталон беше кожен, с ивици оголена плът от бедрата до средата на прасците, откъдето започваха ботушите. Белеещата се плът на дясното му бедро беше покрита със стряскащи белези. Те достигаха докъм средата на бедрото. Оставаше отворен въпросът дали неговите мъчители го бяха направили евнух, но за това, както и за автомобилна катастрофа, хем ти се иска да знаеш, хем не ти се иска.

— Жан-Клод, Анита, хубаво е, че сте сред нас.

Той изрече тези вежливи думи с насмешка и в тяхната топлота се долавяше съсъкът на заплахата.

— И твоето присъствие винаги е приятно — отвърна Жан-Клод. Гласът му беше съвсем равен и всеки от слушателите по собствена преценка можеше да реши дали това е комплимент, или оскърбление.

Ашър се прокрадна към нас, съвършените му устни се изопнаха в усмивка. И двете страни на устата му бяха подвижни. Мускулите под белезите бяха все така непокътнати. Той застана точно пред мен. Беше на две стъпки по-близо, отколкото би ми било удобно, но не отстъпих назад и не възразих. Просто отвърнах на усмивката му с усмивка. Но и неговият, и моят поглед останаха хладни.

— Харесва ли ти премяната ми, Анита?

— Малко е предизвикателна, не мислиш ли?

Той прокара пръст по дантелата на талията ми, пъхна го в отвор на дантелата и докосна кожата ми. Дъхът ми секна.

— И ти можеш да ме докоснеш, където поискаш — каза той.

Отстраних ръката му.

— Съжалявам, но не мога да отвърна със същото.

— Мисля, че можеш — обади се Странника.

Погледнах го бегло.

— Не — отсякох. — Не мога.

— Жан-Клод много ясно формулира вашите правила — заговори Странника. — Ашър е гладен. Нужна му е кръв. Напълно по правилата ви е той да се напие от теб. Той би предпочел да забие в теб нещо друго, но ще му се наложи да се ограничи с кучешките си зъби.

— Не мисля така — поклатих глава аз.

— ma petite — тихо рече Жан-Клод.

Не ми хареса как ме нарече. Обърнах се — и един поглед беше достатъчен.

— Ти какво, шегуваш ли се?

Той се приближи и ме отведе малко встрани.

— В твоите указания не се споменаваше нищо против деленето на кръв.