Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Вгледах се в него.

— Наистина ли искаш той да пие кръвта ми?

— Въпросът не е дали аз го искам, ma petite . Но ако те не могат да ни измъчват и насилват, ние не им предоставяме почти нищо друго.

— Ако искаш, можеш да ми върнеш един от моите леопарди — намеси се Падма. — Най-добре Вивиан. Ако ми върнете сладката Вивиан, аз гарантирам вашата сигурност.

Фернандо влезе в залата, сякаш бе очаквал точно тази реплика. Той бе контузен, но можеше да ходи. Колко жалко. Беше с жилетка, украсена със скъпоценности, и нещо като шалвари. Направо от „Хиляда и една нощ“, ако не самият махараджа.

— Фернандо каза ли ти, че той я изнасили? — попитах аз.

Падма ме изгледа.

— Какво ще правя с нея, когато си я върна, теб изобщо не те засяга, жено.

— Не става.

— Тогава нямаш избор. Трябва да нахраниш някого от нас. Ако сред нас има някой, който ти е по-приятен или по-малко… противен, можем да уредим нещо. Може аз да те взема. Сред нас само Ивет намира Ашър за привлекателен, но нейният вкус винаги ми се е струвал странен.

Лицето на Ашър не издаваше нищо, но аз знаех, че той слуша внимателно. Така го бяха замислили. През последните два века с него се бяха отнасяли като с изрод от цирка. Нищо чудно, че беше толкова раздразнителен.

— По-скоро ще оставя Ашър да прави с мен каквото поиска, отколкото да ти позволя да ме докоснеш.

Падма не успя да скрие изненадата си, но мигом си възвърна надменното изражение. Оскърблението никак не му хареса. Много добре.

— Може би желанието ти ще бъде изпълнено още преди края на нощта, Анита.

Не твърде успокоителни думи, обаче, кой знае защо, Ашър не ме гледаше, сякаш се боеше. Не от мен, разбира се, но че тук се играе някаква хитра игра, насочена против него. Той излъчваше такова напрежение, сякаш много често бе получавал наказания за какви ли не провинения.

— Благодаря, ma petite — прошепна Жан-Клод.

Той като че ли се успокои. Вероятно си беше помислил, че предпочитам да изгоря в адски пламъци, отколкото да се подчиня. Докато Падма не беше пуснал своята шегичка, и аз така смятах, и възнамерявах да се възпротивя. Но ако откажех, това би означавало да се бием с тях. И щяхме да изгубим. Ако даряването на малко кръв щеше да ни помогне да доживеем до сутринта, можех да го изтърпя.

Чу се ръмжене на леопард и цялата настръхнах. В залата влязоха два леопарда, около чиито вратове блестяха нашийници със скъпоценни камъни. Черният, вероятно Елизабет, ми се озъби, когато преминаха покрай мен. Те бяха с обичайния размер, не толкова високи, колкото Големия Дейн, но по-дълги. Козината им се движеше над мускулите на кадифени вълни, енергията и яростта им изпълниха залата и въздействаха на останалите върколаци като наркотик. Леопардите се изтегнаха в краката на Падма.

Почувствах енергията на Ричард. Тя изтичаше от него като ласкав поток, усмиряваше леопардите, призоваваше ги да възвърнат човешкия си облик.

— Не, не, те са мои — каза Падма. — Ще ги държа в тази форма колкото искам.

— Те ще започнат да губят човешките си качества — възрази Ричард. — Елизабет е медицинска сестра. Тя ще загуби работата си, ако остане с дълги кучешки зъби и цветът на очите й не се промени.

— Тя няма друга работа, освен да служи на мен — заяви Падма.

Ричард пристъпи напред, Жан-Клод го докосна по рамото.

— Той ни провокира, mon ami .

Ричард се освободи от ръката му, но кимна.

— Не мисля, че Господарят на зверовете може да ми попречи, ако ги накарам да си възвърнат човешкия облик.

— Предизвикваш ли ме? — попита Падма.

— Тези леопарди не ти принадлежат, Ричард — казах аз.

— Те не принадлежат на никого — рече той.

— Могат да станат мои, ако поискат — възразих аз.

— Не! — отсече Падма. — Нищо повече няма да дам. На никого — той отстъпи назад към стената, като теглеше след себе си Гидиън за нашийника. Томас сам го последва. — Ашър, твоя е.

Ашър понечи да ме хване за ръката, но аз я дръпнах.

— Имай търпение. Никой ли не ти е казвал, че очакването усилва удоволствието?

— Очаквах го повече от двеста години, ma cherie . Ако очакването усилва удоволствието, то удоволствието ще бъде наистина невероятно.

Отдръпнах се по-далече от жадния му поглед и отидох при Жан-Клод.

— Някакви съвети?

— Той ще се постарае да бъде изнасилване, ma petite . — Жан-Клод вдигна ръка и ме спря, преди да го прекъсна. — Не фактическо изнасилване, но ефектът ще е много подобен. Ако можеш, превърни това в съблазняване. Нека необходимостта стане удоволствие. Това ще е последното нещо, което той ще очаква, и може да изгуби присъствие на духа.