Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Тогава каква е тази средновековна тъпотия? — посочих с пръст към Ърни.

Той бегло погледна висящия, после отново мен.

— На мен ми беше все едно, но останалите гласуваха и се реши, че Жан-Клод наистина е небрежен домакин.

Жан-Клод ме докосна по ръката.

— Ако вие бяхте дошли по моя покана или поне бяхте поискали разрешение за достъп на моя територия, аз бих бил повече от радостен да ви предоставя правото на ловуване. Макар че вие ще откриете и едно друго преимущество на легалността — изумителното количество доброволни жертви. Някои хора са готови да заплатят, за да утолите жаждата си чрез телата им.

— При нас отдавна е въведен закон — заговори Странника — да не се храним на чужда земя без позволението на владетеля й. Аз поддържах останалите, но твоят слуга ми посочи какви сериозни странични ефекти има моята сила върху вашето местно население.

Той се отдръпна от Балтазар и се приближи почти плътно до Жан-Клод.

— Но от твоите вампири никой не е пострадал. Не мога нито да им отнема енергията, нито да им дам енергия, защото ти ме възпрепятстваш. Това ме удиви повече от всичките ти други постъпки, Жан-Клод. Никога не бих си помислил, че у теб ще се появи такава сила, нито сега, нито след хиляда години.

Той тръгна към Ричард. Застана пред него. И все пак новото тяло беше по-високо, поне метър и деветдесет.

Странника беше толкова близо до него, че пурпурната му тога докосна фрака на Ричард. После той започна да обикаля около него, без да се губи контактът между тогата и фрака. Краят й се плъзгаше по него като мека длан.

— Падма не би могъл да придобие такава сила от своето членство.

Странника спря между Жан-Клод и Ричард, вдигна ръка да удари Ричард по лицето, но Ричард го хвана за китката.

— Стига — каза Ричард.

Странника бавно измъкна ръката така, че китката му докосна китката на Ричард. Той се обърна към Балтазар с усмивка.

— Ти на какво мнение си?

— Мисля, че Жан-Клод е щастливец — отвърна Балтазар.

Лицето на Ричард пламна, ръцете му се свиха в юмруци. Бяха го поставили в положение, в което обикновено поставяха жените. Започнеш ли да отричаш, че спиш с някого, не ти вярват. Колкото по-упорито отричаш, толкова по-уверен е опонентът ти.

Ричард се оказа по-умен от мен. Той не се опита да отрича каквото и да било, просто се обърна и погледна Странника. Впери поглед в очите му и каза:

— Махни се от мен.

Всички негодници се засмяха, а от нас — никой. Колкото и да е странно, Томас и Гидиън също не се засмяха. Какво правеха те при Падма? Каква верига от събития ги бе поставила в положение да не могат да скъсат с него. Ако всички оцелеехме, може би щях да имам възможност да ги попитам, но беше съмнително. Ако убиехме Падма, и те вероятно щяха да загинат. Ако Падма убиеше нас, е, тогава всичко е ясно.

Странника се приближи към мен в облак от пурпурен плат.

— Което ни води при теб, Анита.

Новото му тяло се извисяваше на повече от педя над мен, но аз отдавна бях свикнала с това.

— Кое? — попитах аз, вдигнала поглед към него.

Той пак се разсмя. Беше страшно доволен. Разбрах какво беше това — доволство след приятно преживяване. Двамата с Балтазар явно бяха лъснали семейните скъпоценности.

Вгледах се в усмихнатото му лице и попитах:

— Това тяло да не би да е два пъти по-потентно или просто Балтазар харесва разнообразието?

Веселостта изчезна от очите, от лицето му, както слънцето се скрива зад хоризонта. Остана само студенина, дистанцираност и вече никакъв разговор с него не беше възможен.

Може би настина си бях позволила твърде много.

Жан-Клод ме хвана за раменете и ме премести назад. Искаше да застане пред мен, но го спрях.

— Аз го ядосах. Не е необходимо да ме защитаваш от него.

Жан-Клод остана зад мен, но по някакъв невидим сигнал цялата ни свита се придвижи напред и застана в полукръг зад нас.

Ивет, Уорик и Лив се показаха от коридора.

— Всички изглеждате толкова апетитно, че бих ви схрускала — каза Ивет и се засмя на собствената си шега. Беше с обикновена бяла вечерна рокля. Голите й рамене бяха по-бели от роклята. Когато я видях, веднага разбрах, че днес още не е пила кръв. Ръкави, които не бяха съединени с роклята, покриваха ръцете й от подмишниците до китките. Вталеният корсаж преминаваше в широка бяла пола, надиплена като ръкавите. Светлорусата й коса падаше на плитчици и къдрици около лицето. Ивет не носеше маскарадни костюми — само дрехи, които бяха последен писък на модата. Гримът й беше малка тъмна ивица на хартиено бялата й кожа, но не е лесно да изглеждаш сдържан, когато си изтощен от глад.