Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Доколко да го изгуби? — попитах аз.

— Зависи доколко ти ще го запазиш, струва ми се.

Погледнах Ашър. На лицето му се беше изписала почти плашеща жажда. Жал ми стана, че над него бяха издевателствали векове наред, но аз нямах вина за това.

— Тази работа не ми харесва.

Ричард слушаше. Той се приближи до нас и прошепна:

— Ти даде кръв на един вампир, защо да не дадеш и на още един?

— Не е задължително ma petite и аз да делим кръв, за да обменим сила — каза Жан-Клод.

Ричард погледна намръщено първо него, после мен.

— Още ли се колебаеш? Нима не знаеш как да се отдадеш напълно на някого?

Лицето на Жан-Клод беше безстрастно, непроницаемо и красиво. Отместих погледа си от това невъзмутимо лице към сърдитото лице на Ричард и поклатих глава:

— Ричард, ако можех да намеря още някой, който да се присъедини към нас, така бих постъпила. Но ние вече сме свързани един с друг, затова престани да бъдеш такъв задник.

Промъкнах се покрай него така рязко, че той се олюля — само това можех да направя, за да не го зашлевя. Едно е да бъдеш злобен насаме, но да си такъв пред очите на тези негодници, беше против всички правила.

Ашър ме замъкна в един ъгъл, а останалите се скупчиха около нас на пода като първокласници, на които учителката ще чете приказка. Или може би е по-точно да се каже ще им я демонстрира нагледно. Той рязко ме дръпна към себе си, хвана ме за косата и ме целуна така, че биха ми останали синини, ако не си бях отворила устата. Нещо повече, затворих очи и започнах да го целувам, като вкарах езика си между зъбите му. Вече бях овладяла до съвършенство изкуството да се целувам с вампир, без да ме нараняват кучешките зъби. Явно се справях доста добре, защото Ашър се отдръпна пръв. На лицето му се беше изписало изумление, дълбоко и пълно. Ако му бях ударила плесница, надали щеше да е по-учуден. Всъщност плесницата би го изненадала много по-малко, защото очакваше да я получи.

Жан-Клод беше прав. Ако съумеех да надхитря Ашър, да бъда по-дръзка от него, тогава той може би нямаше да забие в мен кучешките си зъби. Струваше си да опитам. Аз дори на Жан-Клод не давах да пие от моята кръв. Не бях сигурна, че съм избрала по-малкото зло, но момичето трябва да има принципи.

Ашър приближи лицето си към моето и носовете ни почти се докоснаха.

— Гледай ме, момиче, гледай ме. Няма да искаш да ме докоснеш.

Изумително светлосините му, почти леденосини очи, обкръжени от златистите мигли, бяха прекрасни. Не откъсвах поглед от тях.

— Разпусни косата си — казах аз.

Той ме отблъсна толкова силно, че едва не паднах. Бях го разгневила, отнела му бях удоволствието от мъстта. Не можеш да изнасилиш жена, която няма нищо против да бъде изнасилена.

Приближих се до него и го заобиколих, крачейки наперено. Донякъде съжалявах, че не си бях сложила обувките с високи токчета, както бе предложил Жан-Клод. Гърбът на Ашър беше чист и непокътнат. Имаше само няколко малки белега от светена вода отстрани на хълбока. Погалих тази безупречна кожа и той се дръпна като ухапан.

Обърна се рязко и улови ръцете ми, държейки ме на разстояние от себе си. Почти трескаво се вглеждаше в лицето ми. Не знам какво видя там, но то не го зарадва. Хвана ме за китките и постави едната ми ръка на покритата си с белези гръд.

— Лесно е да затвориш очи и да се преструваш. Лесно е да докосваш онова, което не е увредено — той притисна ръката ми към грубите изпъкналости на гръдта си. — Ето я истината. Ето с какво живея всяка нощ, с какво ще живея цяла вечност. Ето какво ми причини той.

Пристъпих по-близо до него и притиснах към белезите цялата си ръка, от китката до рамото. Кожата беше грапава, набраздена като лед с твърди частици. Погледнах го в лицето и тихо казах:

— Не Жан-Клод ти е причинил това, а хора, които отдавна са мъртви.

Повдигнах се на пръсти и целунах осеяната с белези буза.

Той затвори очи и аз видях как една-единствена сълза се отрони и потече по белезите. Хванах я с устни и когато той отвори очи, се оказа, че те са съвсем близо до моите. В тях видях страх, самота, потребност, толкова непреодолима, че бе изгризала сърцето му така, както светената вода — кожата му.

Прииска ми се да премахна болката в очите му, да го прегърна и да останем така, докато му олекне. В този момент разбрах, че го искам не аз, а Жан-Клод. Той желаеше да избави Ашър от болката му, да запълни тази страшна пустота. Гледах Ашър през пелената от чувства, които никога не бях изпитвала към него, през булото на носталгията по хубави нощи, по любов, радост и топла прегръдка в хладната тъма.