Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Усетих, че той се раздвижи и миг по-късно ме целуна по челото. Все още докосваше с устни кожата ми, когато прошепна:

— Мислите ти те издават, ma petite .

Повдигнах глава и устните му се плъзнаха по лицето ми. Той не помръдна, докато устните ни не се срещнаха. Тогава неговите се сляха с моите. Никой от нас не използва ръцете си, докосвахме се само с устни и езици. Лицата ни се притиснаха едно към друго.

— Позволете да ви прекъсна.

Познатият глас беше така наситен с гняв, че мигом се дръпнах от Жан-Клод.

В края на дивана стоеше Ричард и ни гледаше. Не го бях чула да влиза. А Жан-Клод дали го беше чул?

Разбира се. Бях убедена, че дори във вихъра на страстта Жан-Клод не би позволил на никого да се прокрадне незабелязано към него. Или може би просто не мислех, че мога да отвлека вниманието му до такава степен, че да е глух и сляп за всичко друго. Занижена самооценка? Умен?

Седнах на петите си и вдигнах поглед към Ричард. Той беше с черен фрак. Дългата му коса, събрана на конска опашка, бе толкова пристегната, че изглеждаше къса. От пръв поглед беше ясно, че Ричард е красив, но за да се види колко е съвършено лицето му, косата не трябваше да пада върху него. Изваяни скули, чувствени устни, трапчинка на брадичката. Хубавото му, познато лице ме гледаше високомерно. Ричард знаеше как ми въздейства и му се искаше да позавърти още малко ножа в раната.

Жан-Клод седна на дивана. Устните му бяха изцапани с червилото ми. Те аленееха като кръв на фона на бледата му кожа. Той бавно ги облиза, прокара пръст по горната устна, постави почервенелия пръст в устата си и го облиза съвсем бавно, преднамерено бавно. Гледаше ме, но шоуто беше предназначено за Ричард.

Аз му бях едновременно благодарна и ядосана за това. Той знаеше, че Ричард се опитва да ми причини болка, и му отвърна със същото. Но той го и провокираше, сипваше сол в раната.

На лицето на Ричард се изписа такова страдание, че аз отклоних поглед.

— Стига, Жан-Клод — казах. — Престани.

— Както желаеш, ma petite — самодоволно рече Жан-Клод.

Ричард отново ме погледна. Не извърнах очи. Може би и на моето лице се четеше болка. Той рязко се обърна и излезе от стаята.

— Сложи си пак от вкусното червило и да вървим.

В гласа на Жан-Клод звучеше съжаление така, както понякога в него се долавяше радост или сексуално желание. Хванах ръката му и нежно я приближих към устните си.

— Още ли се боиш от тях? Дори след съвместната ви публична изява? Ако искаха да ни убият, надали щяха да застанат заедно с теб пред камерите — докоснах крака му, прокарах пръсти по панталона над бедрото. — Господи, Странника дори се ръкува с кмета на Сейнт Луис.

Той ме погали с пръсти по бузата и после я обгърна с длан.

— Никога досега Съветът не се е опитвал да бъде в центъра на общественото внимание. Това е първото им излизане на съвсем новата за тях публична сцена. Но те хиляди години са били въплъщение на кошмари, ma petite . Един ден човешка политика няма да ги превърне в нещо друго.

— Но…

Той докосна с пръсти устните ми.

— Това е добър знак, ma petite . Съгласен съм с това, но ти не ги познаваш така, както аз ги познавам. Не си ги виждала в най-лошата им светлина.

Пред очите ми се мярна одраното, окървавено тяло на Рафаел, висящата във вериги Силви, тихият й безжизнен глас; Фернандо, изнасилващ Вивиан.

— Видях ги да вършат ужасни неща, откакто са в града, Жан-Клод. Ти създаде правилата. Те не могат да ни осакатяват, изнасилват и убиват. Какво остава?

Той нежно ме целуна по устните, стана и ми подаде ръка. Аз я приех и му позволих да ме изправи на крака. Той носеше шеговитата си маска, която аз някога смятах за истинското му лице. Сега знаех, че тя служи за прикритие. Той изглеждаше така, когато се боеше и не искаше да покаже, че го е страх.

— Плашиш ме — тихо казах аз.

Той се усмихна и рече:

— Не аз, ma petite , те ще се погрижат за това — за мен, за всички нас.

И след тези утешителни думи Жан-Клод отиде да събере останалите. Аз отидох за чантата си и за вкусното червило. Съветът също беше поставил някои свои условия. Никакво оръжие. Затова се бях облякла така: от пръв поглед се виждаше, че не нося нищо. Според Жан-Клод така нямаше да им се предостави предлог да ме обискират. Когато попитах дали това е чак толкова важно, той отвърна само: „По-добре да не им се дава повод да те докосват, ma petite . Повярвай ми.“

Аз му вярвах. И не исках никой от Съвета да ме докосва.

Предстоеше ни дълга нощ.