Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Ти би могъл да разбереш дали са още живи вампирите в изгорелите сгради. Можеш да ги удържиш да не станат рано и да не ни нападнат.

— Струва ми се, че надценяваш възможностите ми, Анита.

— Не мисля така — казах аз.

— Ако Жан-Клод ни снабди с… храна, аз ще бъда повече от щастлив да престана да заимствам сила от другите.

— Не, Страннико, нищо няма да получиш в замяна.

— Ако нищо не ми дадете и вие нищо няма да получите — рече той.

— По дяволите, това не е игра!

— Ние сме вампири, Анита. Не разбираш ли какво значи това? Ние сме извън вашия свят. Каквото се случва с вас, нас никак не ни касае.

— Глупости. Някакви фанатици се опитват да устроят тук второ „Инферно“. Това ви касае и още как. Томас и Гидиън е трябвало да отблъскват атаките на нападателите, докато вие спяхте. Това пряко ви засяга.

— Няма значение. Ние сме във вашия свят, но не сме от него — рече той.

— Знаеш ли, през шестнайсети век или приблизително тогава това е можело да мине, но в минутата, когато вампирите станаха граждани със законни права, всичко се промени. Ето, един от пострадалите вампири е бил откаран с линейка в болницата. Сега лекарите с всички сили се борят да го спасят, каквото и да означава това за вас. Пожарникарите рискуват живота си, за да извадят вампири от горящи сгради. Само фанатиците се опитват да ви убият, но ние, останалите хора, ви спасяваме.

— Значи сте глупаци — каза той.

— Може би. Само че ние, клетите хорица, сме положили клетва да служим и да защитаваме. Ние държим на дадената дума.

— А ние не, така ли?

— Искам да кажа, че ако не ни помогнете тук и сега, значи сте недостойни да се наричате Съвет. Вие не сте водачи. Вие сте просто паразити, които се хранят със страха на своите поданици. Истинските водачи не оставят своя народ да загине, ако могат да го спасят.

— Паразити… Мога ли да споделя с останалите членове на Съвета какво високо мнение имаш за нас?

Той вече беше бесен. Чувствах гнева му, сякаш от телефонната слушалка струеше зной.

— Кажи им, щом искаш, Страннико. Но искам да подчертаеш, че с легализацията си вампирите не се сдобиха само с права и привилегии. Съгласно човешкия закон сега те имат и отговорности.

— Нима?

— Да, така е. Това твое тайнствено „във вашия свят, но не от него“ може някога да е вършило работа. Добре дошли в двайсети век, защото именно това означава „легален статус“. Щом като сте граждани, които плащат данъци, упражняват професии, женят се, създават потомство, получават наследство — вече не можете да се скриете в някое подземие и да отброявате вековете. Вие вече сте част от нашия свят.

— Ще помисля върху думите ти, Анита Блейк.

— Когато разговорът ни приключи, ще вляза в сградата. Ще започнем да изнасяме вампирите в чували за трупове, за да не пострадат, в случай че подът се срути. Ако през това време те се събудят като зверове, ще има кървава баня.

— Наясно съм с тези проблеми — рече той.

— А наясно ли си, че тъкмо присъствието на Съвета им дава енергия да стават толкова рано? — попитах аз.

— Не мога да променя влиянието, което присъствието ни оказва върху младите вампири. Ако Малкълм желае да заяви статуса си на господар, негов дълг е да защитава своя народ. Аз не мога да направя това вместо него.

— Не можеш или не искаш?

— Не мога.

Хм.

— Може би наистина съм преувеличила силите ти. В такъв случай поднасям извиненията си.

— Приемам ги и разбирам колко рядко се извиняваш за каквото и да било, Анита.

Телефонът замлъкна.

Натиснах бутона, който изключва телефонния сигнал.

Когато излязох от колата, Долф се приближи.

— Е? — попита той.

Свих рамене.

— Май ще се наложи да действаме без подкрепа от страна на вампирите.

— Не можеш да разчиташ на тях, Анита, а за подкрепа още по-малко — той хвана ръката ми — нещо, което никога не беше правил — и я стисна. — Ето на какво можеш да разчиташ. На друг човек. Чудовищата не дават пукната пара за нас. Ако мислиш, че не е така, лъжеш се.

Той пусна ръката ми и се отдалечи, преди да успея да измисля отговор. Толкова по-добре. След разговора си със Странника не бях сигурна, че ще намеря отговор.

Час по-късно бях облечена в предпазен костюм от огнеупорен материал. Той беше, меко казано, обемист и неудобен и на жегата в Сейнт Луис скоро се превърна в преносима сауна. Лактите и китките ми пристегнаха с ремъци, херметизиращи мястото, където се съединяват ръкавиците и ръкавите. Опитах се да ходя и ботушите ми два пъти се изхлузиха, така че се наложи да пристегнат и краката ми. Чувствах се като космонавт, който е попаднал при неподходящ шивач. За да се влошат допълнително нещата, на гърба ми поставиха автономен дихателен апарат, но за щастие не акваланг, защото не се канехме да се спуснем под вода. Поне за това можех да бъда благодарна.