Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Ефрейтор Такър.

Тя ми подаде ръка. Ръкостискането й беше доста твърдо, а погледът толкова открит, че беше почти агресивен.

— Приятно ми е, че понякога не съм единствената жена на местопрестъплението — усмихнах се аз.

Тя се поусмихна, кимна едва-едва и отстъпи назад, за да даде възможност на капитана да действа.

— Запозната сте с работата при пожар, нали, госпожице Блейк?

— Не много добре.

Той се намръщи, че го поправям. Долф, застанал до мен, недоволно запристъпя от крак на крак. Лицето му не изразяваше нищо, но аз почувствах, че иска да не съм толкова заядлива. Кой, аз ли?

Ефрейтор Такър ме гледаше с широко отворени очи и напълно сериозно изражение, но се виждаше, че едва се сдържа да не се засмее.

Към нас се приближи още един пожарникар. Мократа му фланелка беше прилепнала към корема, който определено се нуждаеше от доста коремни преси, но човекът все пак не беше неприятен наглед. Висок, широкоплещест, светлокос и изглеждаше така, сякаш му липсваше само дъска за сърфинг под мишницата или се канеше да отиде на гости на Барби в нейния дом-мечта в Малибу. На усмихнатото му лице имаше петно от сажди, а очите му бяха зачервени. Той ми протегна ръка, без да дочака да го представят.

— Аз съм Рен.

Не каза званието си, а само името. Самоуверен младеж.

Той задържа ръката ми малко по-дълго, отколкото бе необходимо. Не ми беше неприятно, а просто интересно.

Сведох поглед. Не от смущение, а защото някои мъже погрешно приемат открития поглед за насърчение. Вече ми стигаха проблемните мъже, за да добавя към тях и влюбен пожарникар.

Капитан Фултън погледна навъсено Рен.

— Имате ли някакви въпроси, госсспожице Блейк?

Той произнесе „госпожице“ така, сякаш „с“-то беше тройно.

— Имате цял сутерен с вампири, които трябва да спасите, без да ги излагате на слънце и без някой от вашите хора да бъде ухапан, нали?

Той ме гледа една-две секунди.

— Да, в това е същността на работата.

— Защо просто не ги оставите, докато се смрачи напълно? — попитах аз.

— Подът може да се срине всеки момент — отвърна той.

— Тогава те ще бъдат изложени на слънце и ще загинат — заключих аз.

Той кимна.

— Долф каза, че са покрили с одеяла един вампир и са го откарали в болницата. Затова ли смятате, че и другите може да не са в ковчезите си?

Той премигна.

— Има и един вампир на стълбището. Той е… — Фултън сведе поглед, а когато отново го вдигна рязко, в него се четеше гняв. — Виждал съм жертви на пожар, но нищо подобно на това.

— Сигурен ли сте, че е вампир?

— Да, защо?

— Вампирите, изложени на слънце или попаднали в огън, обикновено изгарят напълно, остават само дребни парчета кости.

— Ние го заляхме с вода — каза Рен. — Отначало го помислихме за човек.

— Какво промени мнението ви? Негов ред беше да извърне очи.

— Той се раздвижи. Изгаряне от трета степен, виждаха се хрущялите, мускулите и костите, а той протягаше ръка към нас — капитанът пребледня. — Никой човек не би бил в състояние да прави това. Продължихме да го обливаме с вода, мислехме, че ще ни се удаде да го спасим, но той престана да се движи.

— И вие решихте, че е мъртъв? — попитах аз.

Те се спогледаха.

— Искате да кажете, че може да е жив? — попита капитан Фултън.

Свих рамене.

— Никога не подценявайте издръжливостта на вампирите, капитане.

— Трябва да се върнем и да го закараме в болницата — каза Рен и се обърна, сякаш се канеше да тръгне към сградата. Фултън го хвана за ръката.

— Вие можете ли да определите дали вампирът е жив, или мъртъв? — попита капитанът.

— Мисля, че да.

— Мислите?

— Никога не съм чувала за вампир, оцелял от пламъците. Така че да, мисля, че мога да определя. Ако кажа друго, ще излъжа. Старая се да не лъжа, когато въпросът е важен.

Той кимна отсечено два пъти, сякаш мнението му за мен се подобри.

— Подпалвачът е полял с бензин целия под, по който ще вървим сега, а когато слезем в подземието, този под ще бъде над нас.

— Е, и?

— Подът няма да издържи, госпожице Блейк. Ще взема само доброволци за тази работа.

Погледнах сериозното му лице.

— Колко скоро ще се срути подът?

— Няма как да се разбере. Честно казано, аз съм изненадан, че още не е рухнал.

— Тук се помещава „Църквата на вечния живот“. Ако подземието е като онова, което видях неотдавна, значи таванът му е бетонен, със заякчени стоманени греди.

— Това вероятно обяснява защо не е рухнал — рече Фултън.

— Значи сме в безопасност, така ли? — попитах аз. Фултън ме погледна и поклати глава.