Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Кевин постави един стол под дръжката на вратата и така си подсигурихме известна безопасност, доколкото изобщо беше възможно. Казах на Смит, който сега стоеше на вратата, че ми е необходимо да се ориентирам какво става и за целта се нуждая от спокойствие. Мене ме считаха за детектив, така че полицаите нямаше да се намесват, щяха да чакат отвън. Единствената ми причина за безпокойство беше Паджет. Той би се намесил дори само от желание да възстанови разклатеното си его. Бях почти сигурна, че ще започне да ни се бърка. От него можеше да ни избави единствено това, че би поискал да изкърти вратата само в случай, че усети с какво се занимаваме, а тогава нямаше да поиска да признае дори пред себе си какво усеща.

Застанах до леглото. Натаниел ме погледна с такова упование, че започнах да нервнича. Извърнах глава и разбрах, че и всички останали са вперили погледи в мен.

— Добре, момчета, и сега какво? Никога не съм виждала дори как се прави това.

Всички се спогледаха.

— Не знам дали ще можем да ти го обясним — каза Стивън.

— Знам, с магиите винаги е така — кимнах аз. — Или се получава, или не.

— Това магия ли е? — попита Теди. — Или е просто свръхсетивна способност?

— Не съм сигурна, че има разлика — отвърнах. — Понякога си мисля, че свръхсетивната способност е нещо, което упражняваш, без да се замисляш, а магията изисква специален ритуал, за да се задейства.

— Ти по-добре от нас разбираш от тази щуротия — рече Кевин. — Ние сме просто върколаци, а не вещици и магьосници.

— И аз не съм вещица. Аз съм некромант.

Той сви рамене.

— За мен няма разлика.

Той седна на стола, на който беше седял преди, и смачка цигарата в дланта си, сякаш беше угарка, а дланта му — пепелник. Погледна ме навъсено. Не го познавах достатъчно добре, за да съм сигурна, но ми се стори, че нервничи.

Аз също. Известни ми бяха само два начина за освобождаване на енергия: ритуал и секс. Когато бях с Жан-Клод или Ричард, сексът заместваше ритуала. Но с Натаниел нямах връзка. Нито знаци, нито емоции, нищо. Всъщност не бях неговият leopard lionne . Всичко това беше една измишльотина. Не можех нищо да направя, ако не изпитвах чувства към него. Съчувствието не беше достатъчно.

Теди се възправи зад рамото ми.

— Какъв е проблемът, Анита?

Бих отишла с него в най-отдалечения ъгъл и бих му прошепнала, но знаех, че в тази малка стая Натаниел, така или иначе, ще чуе, затова казах гласно:

— Необходима ми е някаква емоция като за начало, каквато и да било.

— Емоция ли?

— Не познавам Натаниел. Не изпитвам към него нищо друго, освен състрадание и чувство за дълг. Това не е достатъчно дори за начало.

— Какво ти е нужно? — погледът на Теди беше много сериозен. Интелектът в него беше почти осезаем.

Опитах се да изразя това с думи.

— Нужно ми е нещо, което може да замени ритуала — казах накрая.

— Рейна не си служеше с никакви ритуали — рече Кевин от стола си.

— Тя си служеше със секса. Той може да замести ритуала.

— Ти предизвика покачване на силата в лупанария през онази нощ с Ричард — каза Стивън. — Вие не правихте секс, но все пак повишихте силата.

— Но аз… аз желаех Ричард. Това също е енергия.

— Натаниел е красив — отбеляза Стивън.

— Това никога не е било толкова лесно за мен — поклатих глава. — Само хубаво лице не ми е достатъчно.

Стивън се измъкна от леглото, облечен в широк болничен халат, чиито поли обаче не се развяваха, когато той вървеше. Халатът по-скоро беше увит около него като чаршаф, платът беше повече от необходимо. Така би стоял и на мен. Един и същ размер никога не е подходящ за всички.

Той се опита да ме хване за ръката, но аз не му позволих.

— Нека да ти помогна.

— Как по-точно? — що за подозрителност от моя страна?

Той се усмихна, почти снизходително. Мъжете така се усмихват на девойките, когато последните вършат нещо мило и момичешко. Тази усмивка ме вбеси.

— Какво толкова смешно има? — попитах.

— Ти — тихо отвърна той. — Знаеш, че няма да ти навредя, нали?

Погледнах в сините му като метличина очи.

— Умишлено — никога — кимнах.

— Тогава ми се довери. Позволи ми да ти помогна да призовеш силата.

— Как? — попитах.

Той взе ръката ми в шепите си и този път не му попречих. Придърпа я към Натаниел и постави пръстите ми на челото му. Кожата му беше хладна. Само едно докосване на кожата беше достатъчно, за да се разбере, че му е зле.

— Погали го — каза Стивън.

Погледнах го, поклатих глава и дръпнах ръката си.