Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

От двете им страни стояха униформени полицаи, застанали мирно. Ръката на единия някак небрежно се опираше на дръжката на пистолета му. Кобурът му вече беше разкопчан. Това страшно ме ядоса.

Приближих се твърде много до споменатото ченге, нагло навлизайки в личното му пространство.

— По-добре си закопчайте кобура, полицай, преди някой да ви е задигнал оръжието.

Той примигна насреща ми. Очите му бяха светли.

— Моля, мадам?

— Използвайте кобура по предназначение или се махнете от тези хора.

— Какъв е проблемът, Мърдок?

Към нас се приближи висок, слаб мъж с тъмни къдрици на плитчици. Костюмът му беше толкова широк и халтав на кльощавото му тяло, че сякаш не беше негов. На лицето му се открояваха двете огромни сини очи. Ако не беше високият му ръст, той щеше да прилича на дванайсетгодишно момче, облякло костюма на баща си.

— Съвсем не знам, сър — отвърна Мърдок, като гледаше право пред себе си. Можех да се обзаложа, че е бил военен или е искал да бъде. Държеше се като типичен новобранец.

Високият мъж се обърна към мен.

— Какво има, детектив…? — той направи дълга пауза, за да кажа името си.

— Блейк, Анита Блейк. Работя с РОСР.

Той ми подаде костеливата си ръка и разтърси моята твърде енергично, но не я стисна силно. Ръкостискането му не беше изпитателно, той просто се радваше да ме види. От докосването му усетих бодване по кожата си — ченгето имаше свръхсетивни способности. Дотогава не бях срещала такива полицаи, ако не се смята една вещица, която бяха наели за специална задача.

— Вие вероятно сте детектив Паджет — казах аз.

Той кимна и пусна ръката ми с великолепна усмивка. Усмихнат изглеждаше дори още по-млад. Ако на ръст не беше почти колкото Долф, би му било доста трудно да вдъхва респект и да изисква подчинение. Но много хора погрешно смятат високия ръст за по-надежден. През целия си живот съм се борила с обратната реакция.

Той постави ръка на раменете ми и ме отведе настрана от върколаците. Жестът му не ме смути особено. Ако бях мъж, той не би постъпил така. Позволих му да ме отведе встрани, а после се освободих изпод ръката му, но не демонстративно. Кой казва, че с годините не ставам по-мека?

— Разкажете ми какво се е случило при вас — рекох.

Той ми разказа — почти същото, което чух и от Долф.

Единственото допълнение беше това, че Лорейн запратила бандита в стената, което обясняваше сълзите й. Тя явно смяташе, че ще я вкарат в затвора. Не можех да гарантирам, че това няма да се случи. Ако тя беше човек, жена, която току-що е спасила живота на полицай, убивайки по невнимание бандит, нямаше да попадне зад решетките, не и в наше време. Но тя не беше човек, а Темида не е безпристрастна, нито сляпа, колкото и да ни се иска да вярваме в обратното.

— Нека да проверя правилно ли съм разбрала. Полицаят до вратата е бил повален. Нападателят е насочил пистолета си в главата му и се е канел да произведе контролен изстрел, когато тази жена скочила върху него и го съборила, при което и двамата се блъснали в отсрещната стена и той ударил главата си. Нали така?

Паджет погледна в записките си.

— Да, така е.

— Защо тя е с белезници?

Очите му се разшириха и той ме дари с най-хубавата си момчешка усмивка. Чаровник беше този детектив Паджет. Нищо, че приличаше на чучело. Той бе свикнал да разчита на обаянието си. Поне с жените. Можех да се обзаложа, че на Лорейн това беше подействало още по-слабо, отколкото на мен.

— Тя е ликантроп — каза той с усмивка, сякаш това обясняваше всичко.

— Тя ли ви го каза? — попитах аз.

— Не — отвърна той леко учуден.

— Защо решихте, че е върколак?

Усмивката му бе сменена от гримаса, по-скоро недоволна, отколкото гневна.

— Тя запрати този човек в стената със сила, достатъчна да му строши черепа.

— Дребни бабички повдигат автомобили, под които лежат внуците им. Това прави ли ги ликантропи?

— Не, но…

Лицето му стана безизразно, защитна реакция.

— Казвали са ми, че не обичате особено ликантропите, Паджет.

— Моите лични чувства не влияят на работата ми.

Разсмях се и той трепна.

— Паджет, нашите лични чувства винаги влияят на работата ни. Пристигнах тук ядосана, защото се скарах с бившия си приятел, и се нахвърлих на Мърдок заради разкопчания му кобур. Защо не обичате ликантропите, Паджет?

— Тръпки ме побиват от тях.

Започваше да ми става ясно.

— В буквалния смисъл ли?

— Тоест?

— В присъствието на върколаци наистина ли ви побиват тръпки?