Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— По-рано ми задаваше този въпрос, защото повече се вълнуваше дали отивам да ликвидирам вампири. И винаги въздъхваше с облекчение, ако беше рутинна полицейска работа. Защо, по дяволите, искаш да знаеш сега, Ричард? Нима за теб има някакво значение?

Излязох, без да дочакам отговора.

Наложи се да прекрача трупа на стълбището. Надявах се, че полицаите скоро ще дойдат. Беше типичният юлски ден в Сейнт Луис — горещ и влажен до клаустрофобия. Тялото скоро щеше да се размирише, ако не го махнеха. Още една от радостите на лятото.

Моят джип беше в гаража, където и би трябвало. Бях го отстъпила на Жан-Клод, за да превози тук всички. Макар че не той го беше карал. Никога не съм виждала стар вампир, който умее да шофира. По-възрастните изпитват някакъв страх от техниката.

Вече излизах от гаража, когато видях Ричард в огледалото за обратно виждане. Изглеждаше ядосан. Сериозно си помислих дали просто да не продължа напред. Той щеше да се отмести встрани. Но тъй като не бях сигурна, че няма да се заинати, почаках, докато се приближи до прозореца от страната на шофьора.

Натиснах бутона и стъклото се спусна с тихо жужене.

— Какво? — попитах аз и тази единствена дума беше по-враждебна от неговия поглед.

— Трима от моята глутница са в опасност. Трима от моите може да бъдат арестувани, а ти не ми каза.

— Аз ще се погрижа за това, Ричард.

— Моя работа е да се грижа за своите вълци.

— Искаш да отидеш там лично и да обявиш, че си техният Улфрик? Та ти дори не можеш да отидеш и да бъдеш техен приятел, за да не рискуваш скъпоценната си тайна.

Той стисна края на прозореца така, че пръстите му побледняха.

— Повечето водачи на глутница крият истинската си личност, Анита. Знаеш това.

— Рейна беше вашата легитимна алфа, Ричард. Тя би отишла в болницата за тях. Но тя е мъртва. Ти не можеш да отидеш. Кой остава? Нещо удари във вратата.

— Много ще се ядосам, ако повредиш колата ми — казах.

Той бавно разтвори пръсти, сякаш искаше да хване нещо, просто за да са заети ръцете му.

— Недей твърде да свикваш с положението си на лупа, Анита. Възнамерявам да те сменя.

Гледахме се един друг от разстояние по-малко от една педя. Някога той би се приближил към колата за прощална целувка. Сега се беше приближил за прощална кавга.

— Чудесно, но докато не си намериш друга, аз съм всичко, което имаш. Сега трябва да тръгвам и да видя дали мога да избавя нашите вълци от затвора.

— Те нямаше да бъдат задържани от полицията, ако ти не ги беше вкарала в беда.

Тук ме хвана натясно.

— Ако не бях поставила охрана на Стивън и Натаниел, сега те щяха да са мъртви — тръснах глава и бавно дадох на заден ход. Ричард се отдръпна от пътя и аз избегнах риска да премина през краката му.

Той стоеше и гледаше как се отдалечавам. Ако ми беше поискал тениска, щях да му намеря, но нямаше да бъде тази. Първо, тази ми беше любимата, второ, тя ми спомняше за един уикенд. Тогава вървеше един сериал за Шерлок Холмс, с Базил Ратбоун в главната роля. Не беше сред любимите ми филмови поредици, най-вече защото бяха представили доктор Уотсън като палячо, но не беше лоша. През онзи уикенд бях носила тениската, макар че ми беше твърде широка, за да изляза с нея извън дома. Блюстителите на модата не ме засякоха, но Ричард много хареса тениската. Дали сега той просто не беше хванал първото, което му бе попаднало, и дори не беше си я спомнил? Или я бе облякъл, за да ми напомни от какво съм се отказала? Струва ми се, че бих предпочела да беше жест на отмъщение. Ако можеше да носи тениската и да не си спомни онзи уикенд, по-добре беше да не знам. Тогава бяхме разсипали пуканки по мен и по дивана. Ричард не ми позволи да стана да се изтупам, а настоя сам да ме почисти. Почистването се извърши с помощта не на ръцете, а на устните. Ако този спомен не означаваше нищо за него, тогава може би никога не сме били влюбени един в друг. Може всичко да е било само похот и аз просто бърках едното с другото. Много се надявах, че не е така.

Още едно местопрестъпление — още едно шоу. Тук поне бяха махнали трупа. Все пак по-добре, отколкото в моя дом. Бях оставила тук трима върколаци да пазят Стивън и Натаниел. Двама от тях бяха в коридора. Лорейн все така беше облечена като образцова учителка от начален курс, ако не се смятат белезниците, които никак не подхождаха на костюма й. Тя седеше на стол с права облегалка, каквито като че ли има във всички болници. Този беше с ужасен оранжев цвят, който никак не съответстваше на меките пастелни тонове на стените. Лорейн хлипаше, скрила лицето си с ръце. Китките й изглеждаха малки и крехки в белезниците. Теди бе застанал на колене до нея, като миниатюрна могилка, и я потупваше по мършавия гръб.