Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Как мога да бъда техен leopard … как го нарече, като не съм леопард?

— Leopard lionne — уточни Силви. — А как можеш да бъдеш лупа, щом като не си нито вълк, нито любовница на нашия Улфрик?

Уместен въпрос.

По лицето на Силви отново потекоха сълзи.

— Тогава Падма заповяда на Вивиан, неговата играчка за времето на пребиваването му тук, да ме измъчва. Той каза, че обичам жени и може би това ще развърже езика ми. Вивиан отказа по същата причина, която изтъкна Грегъри.

Спомних си как Вивиан се взираше в мен, уплашените й очи ме молеха за помощ.

— По дяволите, значи тази нощ тя наистина се е надявала да я спася?

Силви просто кимна.

— Да — потвърди Гуен.

— По дяволите!

— Честно казано аз не помислих за това, докато не седнахме в джипа — рече Силви. — Кълна се, че не се сетих по-рано. Но не казах нищо, защото исках те да страдат. Не мога да престана да ги ненавиждам. Разбираш ли?

Разбирах.

— Силви, ние с теб имаме една обща черта. И двете сме страшно отмъстителни. Разбирам те, но не можем да ги оставим така. Те очакват да ги спасим.

Тя изтри сълзите си.

— Днес не можеш да предприемеш нищо против тях. Нищо не можем да направим.

— Не, тази нощ няма да се бия повече, Силви.

— Но си намислила нещо? — притеснено попита тя.

— Аха — усмихнах се аз.

— Анита, не върши глупости! — стана Гуен.

— Глупостите са минал етап — поклатих глава аз и тръгнах към вратата, но преди да изляза, спрях, обърнах се и казах: — Между впрочем, Силви, никога не предизвиквай Ричард. Никога.

Очите й се уголемиха.

— Как разбра?

— Не е важно — свих рамене аз. — Важното е, че ще те убия, ако го убиеш.

— Би било честен двубой.

— Все ми е едно.

— Вие дори не се срещате, Анита. Той е на ръба. Можеш да ми забраниш да го предизвиквам, но има и други и те може би няма да бъдат толкова полезни за глутницата, колкото съм аз.

— Тогава го приеми като картбланш — казах аз. — Ако Ричард бъде убит, аз ще ликвидирам убиеца му. Никакви предизвикателства, никакви честни двубои — просто ще го убия.

— Не можеш — рече Силви.

— О, да, разбира се, че мога. Не забравяй, че съм лупа.

— Ако ти забраниш битките за приемственост — заговори Гуен, — ще подрониш авторитета на Ричард. Фактически ти ще заявиш, че не вярваш, че той може да води глутницата.

— Двама от членовете на глутницата ми казаха днес, че Ричард е престанал да се владее и е страшно близо до самоубийство. И че е омаломощен напълно от ненавистта към самия себе си, от отвращението към звяра в себе си и от моя отказ. Няма да му позволя да умре само защото съм избрала друг. След няколко месеца, когато се посъвземе, ще се оттегля. Няма да му преча да се занимава със себе си, но не сега.

— Ще предам това на всички от глутницата — рече Гуен.

— Непременно го направи.

— Ще се опиташ ли тази нощ да измъкнеш леопардите? — попита Силви.

Пред очите ми все още бяха синините по тялото на Вивиан. Молбата в очите й.

— Те се надяваха да ги спася, а аз не го направих.

— Не си знаела — каза Силви.

— Сега знам.

— Не можеш да спасиш всички.

— Всеки се нуждае от хоби — тръгнах към коридора, но Гуен ме повика и се обърнах.

— Разкажи й останалото — тихо каза Гуен.

Силви не ме поглеждаше. Тя заговори, загледана в чаршафа.

— Когато Вивиан отказа да ме измъчва, повикаха Лив — тя вдигна очи и те бяха пълни със сълзи. — Тя използва всякакви предмети. Върши с мен всякакви неща — Силви скри лицето си с ръце и рухна на една страна в ридания.

Гуен ме погледна. Лицето й излъчваше страшна омраза.

— Трябва да знаеш кого да убиеш.

— Тя няма да напусне жива Сейнт Луис — кимнах аз.

— А другият? Синът на члена на Съвета? — попита Гуен.

— И той.

— Обещай ми.

— Вече обещах — отвърнах и излязох да потърся телефон. Преди да предприема каквото и да било, исках да говоря с Жан-Клод. Той бе откарал всички останали в дома ми. Бяха обковали с дъски прозорците в сутерена, за да могат вампирите да се скрият на безопасно място до разсъмване. Странника не им позволи да си вземат ковчезите. Пък и освен това някога опитвали ли сте се да наемете камион след полунощ през уикенда?

Какво щях да правя с леопардите? Проклета да съм, ако знаех.

Гласът на Жан-Клод се лееше към мен от моя телефон, в моя дом. Никога преди не беше ходил там.

— Какво се е случило, ma petite ! Джейсън каза, че е спешно.

Аз му разказах за леопардлаците.

Той мълча толкова дълго, че се наложи да го повикам: