Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Знам, че имаш чувство за хумор и за теб хуморът е средство за справяне със стреса, но не го изпробвай върху Рафаел. Той иска да си поговорите.

— Вече може…?

— Да говори? Не, но той е мой господар и няма да ми позволи да го упоя, докато не си поговори с теб. Ще се погрижа за другите ни пациенти, докато изслушаш онова, което той счита за толкова важно.

Тя понечи да излезе, но аз докоснах ръката й.

— Как е Силви?

Лилиан не искаше да ме погледне, но после вдигна очи.

— Ще се оправи физически, но аз не съм психотерапевт. Не съм си имала работа с последствията от такива травми. Поисках да остане тук тази нощ, но тя настоява да си тръгне с теб.

— Защо? — недоумявах аз.

Лилиан сви рамене.

— Мисля, че с теб се чувства по-сигурна. Боя се, че тук не се чувства в безопасност — жената ме загледа изпитателно в очите. — Има ли причина да не се чувства сигурна тук?

Аз се замислих.

— Леопардлаци някога да са лекувани тук?

— Да — отвърна тя.

— По дяволите.

— Какво значение има? Тук е неутрална зона. Всички сме съгласни, че е така.

Поклатих глава.

— Днес нищо не ви заплашва, но всичко, което знае Елизабет, го знае и Господарят на зверовете. Утре това място може да не е безопасно.

— Сигурна ли си? — попита тя.

— Не, но и не мога да кажа, че тук сте в пълна безопасност.

— Много добре — кимна тя. — Тогава вземи Силви, но Рафаел трябва да остане тук поне още една нощ. Ще се постарая да го изведа оттук утре — тя огледа медицинското оборудване. — Не можем да вземем всичко, но ще направим каквото е по силите ни. Сега върви да си поговориш с нашия господар.

Тя излезе от стаята.

Изведнъж останах сама в тишината на сутерена. Погледнах Рафаел. Над тялото му бяха стъкмили от чаршаф нещо като навес. Голата кожа беше покрита с мехлем, но не беше бинтована. Каквото и да сложеха на раните, болките щяха да са по-силни, отколкото ако нямаше нищо. Лекуваха го както при изгаряне. Не бях присъствала на цялата процедура, защото през част от времето бяха шили раната на ръката ми.

Отидох до кушетката, за да може Рафаел да ме вижда, без да обръща глава. Очите му бяха затворени, но дишането му беше учестено и отривисто. Той не спеше.

— Лилиан каза, че искаш да си поговорим.

Той мигна и ме погледна. Очите му се завъртяха под неудобен ъгъл, опита се да обърне глава и от гърдите му се изтръгна звук, какъвто никога преди не бях чувала, нито исках да чуя отново.

— Не се движи, моля — намерих малка табуретка на колелца и я приближих към кушетката. Когато седнах, с него се оказахме почти на едно ниво. — Трябваше да й позволиш да те натъпче с опиати. Сега се нуждаеш от много сън.

— Първо — заговори той, — трябва да знам как ме освободихте.

Той въздъхна по-дълбоко и болката спазматично премина по лицето му.

Аз извърнах глава, после пак го погледнах. Не мигвах дори.

— Договорих се за теб.

— Какво… — ръцете му конвулсивно се свиха в юмруци, плътните му устни се стегнаха в тънка линия. Когато пак заприказва, гласът му беше по-нисък, а говорът — по-предпазлив, сякаш говоренето с обичайния глас беше по-болезнено за него. — Какво даде за мен?

— Нищо.

— Той не би се… отказал от мен толкова лесно.

Рафаел ме загледа и тъмните му очи настояваха за истината. Той мислеше, че лъжа, и не можеше да се успокои. Смяташе, че съм направила нещо ужасно и благородно за спасяването му.

Въздъхнах и много набързо му преразказах събитията от изминалата нощ. Това беше най-лесният начин да му обясня.

— Виждаш, че не е необходимо да доплащаш.

Той почти се усмихна.

— Плъхолаците ще помнят стореното от теб тази нощ, Анита. Аз ще помня.

— Макар че не ходим заедно по магазините, нито на стрелбището, ти си ми приятел, Рафаел. Знам, че ако те повикам на помощ, ще дойдеш.

— Да — каза той. — Да, ще дойда.

Аз му се усмихнах.

— Сега ще повикам Лилиан, съгласен ли си?

Той затвори очи и като че ли се освободи от напрежението. Сякаш най-накрая можеше да се отдаде напълно на болката.

— Да, да.

Пратих при него Лилиан и отидох да търся Силви. Тя беше в една малка стая, където, както се надяваше Лилиан, щеше да може да поспи. Със Силви беше приятелката й, любовницата й, спътничката й в живота, наречете го както искате. Джейсън я беше повикал. Аз дори не знаех за съществуването й. Гласът на Гуен се чуваше съвсем ясно в коридора:

— Трябва да й разкажеш, Силви, трябва.

Не чух отговора на Силви, на високи токчета е трудно да се стъпва безшумно. Те знаеха, че идвам. Когато влязох през отворената врата, Гуен ме погледна, а Силви упорито отвръщаше поглед. На бялата възглавница се открояваше съвсем късата й, много къдрава кестенява коса. Тя беше с десетина сантиметра по-висока от мен, но в това малко легло изглеждаше съвсем крехка.