Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Ще те направя на парчета!

— ma petite , ще улучиш Рафаел, а може и мен.

Автоматът не беше подходящ за стрелба по единична цел в тълпа, но браунингът нямаше да помогне. Падма щеше да оцелее, ако го застрелях с пистолет. Поклатих глава.

— Той ще умре. За това, което е направил, заслужава смърт.

Странника застана пред Падма.

— Ще унищожиш това тяло? — Той широко разпери ръце и закри с тялото си Падма. — Ще убиеш любимата на приятеля си Уили?

Сълзите потекоха по лицето ми толкова горещи, че прогаряха страните ми.

— Бъди проклет, бъдете проклети всички!

— Падма не изнасили твоята приятелка лично — рече Странника. — Всеки мъж може да направи това, но да смъкне кожата на жив върколак може само истински майстор.

— Тогава кой? — малко по-спокойно попитах аз. Нямаше да използвам автомата, всички знаехме това. Свалих узито, поставих го на колана под палтото и хванах дръжката на браунинга.

Жан-Клод тръгна към мен. Той ме познаваше твърде добре.

— ma petite , благодарение на теб днес всички ще излезем оттук невредими. Не ни лишавай от тази възможност заради отмъщение.

През вратата влезе Фернандо и всичко ми стана ясно. Може би той не беше единственият, но беше един от участниците. Той ми смигна.

— Странника не ми даде Хана.

Разтреперих се — първо ръцете ми, после раменете и накрая цялото тяло. Никога преди не ми се беше искало така силно да убия някого, както него в този момент. Той се спусна по стълбището на бос крак, като поглаждаше гърдите си, играеше си с космите по корема и потриваше ръце в копринения си панталон.

— Може би ще ми се удаде и тебе да прикова към стената — каза той.

Почувствах как лицето ми се разтяга в усмивка. Заговорих много ясно, много внимателно, защото иначе щях да се разкрещя, да загубя самоконтрол и да го застрелям. Сигурна бях, че ще стане така — тъй сигурна, както че стоя там пред него.

— Кой ти помогна?

Падма спря сина си, като го притисна в обятията си. На лицето на Господаря на вампирите се изписа истински страх. Синът му беше твърде арогантен или твърде глупав, за да разбере ситуацията.

— Сам се справих.

Смехът, който се изтръгна от мен, беше достатъчно остър да сподави горестта ми.

— Сам не би могъл да причиниш толкова злини. Кой ти помогна?

Странника постави ръка на рамото на Фернандо.

— Други, безименни. Ако тази жена може да ти разкаже, нека да го направи. Ако не, значи не ти трябва да знаеш. Няма да тръгнеш по петите им, Екзекуторке.

— Не днес — рекох.

Треперенето отмина. Леденият център на съществото ми, който обикновено скривам, започна да се разширява, да ме изпълва. Аз бях спокойна, мъртвешки спокойна. Можех да ги застрелям всички и окото ми да не мигне.

— Но ти сам го каза, Страннико: ще има и други нощи.

Джейсън тихичко говореше нещо и Силви му отговаряше. Погледнах я. Тя не плачеше. Лицето й беше бледо и странно застинало, сякаш тя твърдо бе решила да се сдържа, да не издава мъката си. Джейсън свали веригите и Силви се смъкна по стената. Той се опита да й помогне да вдигне панталона си, но тя го отблъсна.

— Позволи ми да ти помогна — предложих аз и коленичих до нея.

Силви се опита сама да вдигне панталона си, но ръцете й не я слушаха. Тя направи няколко неуспешни опита и рухна на пода, обляна в сълзи.

Аз започнах да я обличам и тя не ми попречи. Помагаше ми, където можеше, но ръцете й така се тресяха, че не можеше да направи много. Панталонът й беше ленен, розов. Не открих бельо. Нямаше. Знаех, че е имала, защото като истинска лейди тя не би излязла без бельо.

Когато всичко беше покрито, тя вдигна към мен кафявите си очи. Погледът й беше такъв, че ми се прииска да извърна глава, но не го направих. Ако тя можеше да понесе цялата тази мъка, която сега бе изписана на лицето й, то най-малкото, което можех да направя, беше да не отклоня поглед, да не мигна. Дори престанах да плача.

— Аз не предадох глутницата — каза тя.

— Знам — рекох. Прииска ми се да я докосна, да я успокоя, но не се решавах.

Тя рухна напред, хлипайки; не плачеше, но хлипаше така, сякаш събираше от пода вътрешностите си парче по парче. Колебливо я прегърнах през раменете. Тя увисна на врата ми, притисна се към мен. Лежеше наполовина в ръцете ми, наполовина на коленете ми и аз бавно я люлеех. Наведох се към ухото й и тихо прошепнах:

— Той е мъртъв. Всички са мъртви.

Тя бавно притихна, после ме погледна.

— Заклеваш ли се?

— Заклевам се.

Тя се сгуши в мен и тихо рече: