Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Уили, ела при мен.

Той затрепери като от токов удар и аз разбрах. Тялото ми още беше вцепенено и безчувствено, но зрението ми се проясняваше. Гледах тези блестящи очи и мислех за Уили. Дълбоко в тях в отговор засвети една искрица, един ответен вик.

— Уили, ела при мен — този път гласът ми беше по-силен.

— Какво правиш? — попита Странника.

Аз не отговорих. Уили беше сред онези вампири, които съвсем случайно бях вдигнала от ковчезите им, заедно с Деймиън. И може би, може би той беше мой не само като приятел.

— С кръв те призовавам, Уили Маккой. Стани и ела при мен!

Третият пулс в ръката ми стана по-бавен. Сега Странника се опитваше да се измъкне, опитваше се да се изтръгне от хватката, създадена от самия него, но това се оказа нож с две остриета. Този нож режеше от двете страни и аз исках да направя по-голям и по-дълбок разрез.

— Ела, Уили. Вдигни се и тръгни към гласа ми, към ръката ми, към кръвта ми! Стани и ми отговори! Ела, Уили Маккой!

Уили започна да изпълва тези очи, както вода изпълва чаша. Почувствах как някаква сила изхвърля Странника. Аз го изгонвах, изтиквах и захлопвах в главата си една врата, за чието съществуване дори не подозирах. И в тялото на Уили също. Заставих Странника да се махне и той излетя с вой в тъмнината.

Уили ме загледа и това беше той, но никога преди не ме беше гледал така.

— Какво ще ми заповядаш, господарю?

Аз се смъкнах на пода и заплаках. Исках да му кажа: „Аз не съм твой господар“, но думите замряха в гърлото ми, погълнати от кадифената тъма, която се спусна пред зрението ми и скри от мен целия свят.

Спях, отпуснала глава на коленете на баща ми. Той галеше косата ми. Сгуших се по-удобно и притиснах буза към голото му бедро. Голо бедро? Внезапно се събудих, рязко се изправих още преди да мога да отворя очи. Джейсън седеше, облегнат на каменната стена. На неговите колене се бях събудила. Той ме дари с една силно разводнена версия на своята обичайна съблазнителна усмивка, ала очите му бяха уморени и хладни. Дори престана да ме поглежда. Когато Джейсън спре да се шегува, значи положението е сериозно.

Жан-Клод и Падма спореха на френски, застанали един срещу друг край дървена маса. На масата по очи лежеше мъж, привързан към плота със сребристи ленти на китката, глезените и шията. Беше гол, но не само дрехи нямаше. Цялата задна част на тялото му бе превърната в сурова кървава пихтия. Открила бях притежателя на висящата на вратата кожа. Мрачното, красиво лице на Рафаел беше безжизнено. Той не беше в съзнание. Надявах се, че отдавна го е изгубил.

Рафаел, кралят плъх, беше водач на втората по големина и сила глутница превръщачи в града. Той не беше ничия играчка. Какво, по дяволите, правеше тук в такова състояние?

— Как е попаднал тук Рафаел? — попитах Джейсън.

Той отвърна с вял, уморен глас:

— Господарят на зверовете поиска хората плъхове. На Рафаел не му стигнаха силите да не се подчини на неговия зов, но бе достатъчно силен да не доведе други плъхове. Той пожертва само себе си — Джейсън отново облегна главата си на стената и затвори очи. — Те не можаха да го сломят. И Силви не можаха да сломят.

— Силви ли?

Огледах стаята. Беше шест на шест метра, не много голяма. Силви бе прикована на отсрещната стена. Тя висеше на веригите. Главата й бе клюмнала. Цялата й тежест се поемаше от китките. Беше в безсъзнание. Почти цялата бе скрита от масата, на която лежеше Рафаел. Не изглеждаше да е наранена.

— Защо тя е тук?

— Господарят на зверовете призова и вълците. Ричард не беше в града и затова дойде Силви. Тя ни защити, както Ричард защити своя народ.

— А за какво спорят сега Жан-Клод и Зверското момченце?

— Странника ни обеща свобода, но те не искат да включат Рафаел в сделката. Господарят на зверовете казва, че кралят плъх не е от нашия народ, нито е наш приятел.

— Той ми е приятел.

Джейсън се усмихна, без да отвори очи.

— Знаех, че така ще кажеш.

Станах, опряна на стената. Отначало се олюлявах, но не много. Тръгнах към спорещите вампири. Френската им реч звучеше разпалено и яростно.

Жан-Клод се обърна.

— Събудила си се, ma petite — той говореше със силен акцент. Често му се случваше след продължителен разговор на френски.

Падма вдигна ръка.

— Не, недей да й влияеш!

— Както желаеш — рече Жан-Клод с кратък поклон.

Исках да докосна Рафаел. Виждах как гърбът му се повдига и отпуска, но не можех да повярвам, че е жив, докато не го докоснех. Ръцете ми нерешително застинаха над него — нямаше място, което да не беше изподрано и кървящо. Накрая докоснах косата му и веднага дръпнах ръката си. Не исках да го будя. Сега най-добре беше да е в безсъзнание.