Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Ивет вдигна ръка и тази ръка отново беше гладка и красива.

— Ти си покорен, Жан-Клод. Просто все още не го знаеш.

Жан-Клод замахна със светкавична бързина и запрати Ивет към стената, където тя съвсем не елегантно се размаза.

— Мога да бъда покорен, Ивет, но не от теб. Не от теб.

Жан-Клод развърза ръцете на Джейсън и свали нашийника от врата му. Джейсън се сви на кълбо на пода. Той издаваше тихи звуци, по-прости и по-жални от думи.

Ивет се беше изправила на високите си токчета и си бе тръгнала. Уорик се възстановяваше, ако тази е точната дума. Той седна, все още покрит с остатъците от собствените си телесни течности, но очите му бяха ясни и сини и той изглеждаше невредим.

Странника в тялото на Уили се приближи към Жан-Клод.

— Ти ме впечатли неведнъж тази нощ.

— Правех го не за да впечатлявам, Страннико. Това е моят народ, това е моята земя и аз ги защитавам. Това не е игра — той извади отнякъде две носни кърпи и ми подаде едната. — За ръката ти, ma petite .

С другата кърпа започна да изтрива слузта по лицето на Джейсън.

Аз погледнах надолу — по лявата ми ръка се стичаше струя кръв. Бях забравила за нея, докато гледах разлагащия се Уорик. Ужасът беше по-силен от болката.

— Благодаря — взех от Жан-Клод парче синя коприна и се опитах да го вържа около раната, но с една ръка не можах да се справя.

Странника се опита да ми помогне да вържа импровизирания бинт. Аз се отдръпнах от него.

— Предлагам да ти помогна, не да ти причиня вреда.

— Не, благодаря.

Той се усмихна и отново се видя, че мисълта, пробягала по лицето му, не е на Уили.

— Ти си много разстроена, че се вселих в това тяло. Защо?

— Той ми е приятел — отвърнах аз.

— Приятелство? Говориш за приятелство с този вампир? Той е нищо. Сила, с която можеш изобщо да не се съобразяваш.

— Той ми е приятел не защото е силен или слаб. Просто ми е приятел.

— Отдавна никой не е говорил за приятелство в мое присъствие. Случвало се е да молят за милост, но не и да се позовават на приятелството.

Жан-Клод стана.

— Подобна мисъл не би минала през ума на другиго.

— Никой друг не би бил толкова наивен — отвърна Странника.

— Да, това е някаква форма на наивност — съгласи се Жан-Клод. — Така е, но кажи ми кога за последен път някой е имал куража да бъде наивен пред Съвета? При вас идват да искат власт, защита, отмъщение, но не и приятелство, не и вярност. Не, за това никой не моли Съвета.

Главата на Уили леко се наклони настрани, сякаш Странника се замисли.

— Тя предлага ли ми приятелство, или иска приятелство?

Понечих да отвърна, но Жан-Клод ме изпревари.

— Нима може да се предлага истинско приятелство, без да се иска в замяна същото?

Тогава отворих уста да кажа, че по-скоро бих се сприятелила с гладен крокодил, но Жан-Клод леко докосна ръката ми. Това беше достатъчно. „Ние имаме надмощие. Не разваляй играта.“

— Приятелство — рече Странника. — Да, не са ми го предлагали, откакто заех мястото си в Съвета.

И тогава аз казах, без първо да помисля:

— Вероятно мястото е много самотно.

Той пак се засмя с тази зловеща смесица от шумния кикот на Уили и лигаво хихикане.

— Тя е като вятър, който духа през пролуките на отдавна затворен прозорец, Жан-Клод. Смесица от цинизъм, наивност и сила — Странника докосна лицето ми и аз не му попречих. Обхвана с длан брадичката ми — един почти познат жест. — Тя определено има… обаяние.

Дланта му бавно се плъзна по бузата ми, но той изведнъж дръпна ръката си и потърка пръсти един о друг, сякаш опипваше нещо невидимо. Поклати глава.

— Аз и това тяло ще ви очакваме в стаята за мъчения — и веднага отговори на въпроса, който не успях да задам: — Няма да причиня вреда на това тяло, Анита, но то ми е необходимо, за да съм тук. Ще напусна този гостоприемник още щом се появи някой, когото ти ще предпочетеш да обсебя.

Той се обърна, огледа цялата група и спря погледа си на Деймиън.

— Мога да взема този. Струва ми се, че това ще хареса на Балтазар.

Поклатих глава.

— Не.

— И той ли ти е приятел?

— Не ми е приятел, но все пак е мой.

Странника наклони глава настрана и ме заразглежда.

— Той ти принадлежи? Как? Любовник ли ти е?

— Не — отново поклатих глава.

— Брат? Братовчед? Прародител?

— Не.

— Тогава как е… твой?

Не знаех как да го обясня.

— Няма да ти дам Деймиън, за да спася Уили. Ти сам каза, че няма да му причиниш вреда.

— Ако му бях причинил? Щеше ли да размениш Деймиън за своя приятел?