Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Деймиън протегна ръка, хвана Жан-Клод за ръкава на сакото и успя най-накрая да прошепне:

— Какво сте направили с мен?

— Спасихме те, mon ami , спасихме те.

Деймиън изведнъж се отпусна, успокои се. Започнах да губя усещането за пулса му, биенето на сърцето му. То бавно се изплъзваше и аз го пуснах, но бях почти сигурна, че мога да го задържа. Можех да го накарам да забие по-силно или по-слабо само с докосването си.

Погалих рижата му коса и изпитах съблазън, но със съвсем слаб сексуален привкус. Вдигнах все още кървящата си ръка, за да огледам раната. Не много сериозна — два-три шева и всичко щеше да е наред. Болеше ме, но не силно. Прокарах тази кървяща ръка по косата на Деймиън. Косата премина през отворената рана и рязката, остра, отвратителна болка ме накара да се опомня.

Деймиън ме гледаше уплашено. Той се боеше от мен.

— Колко впечатляващо! — обърнах се аз, без да свалям Деймиън от коленете си.

Ивет наперено крачеше към нас по коридора. Вече не носеше яката си от норка, а бялата й рокля бе много семпла, много елегантна, навярно „Шанел“. Всичко останало беше съвсем а ла маркиз Дьо Сад.

С нея вървеше Джейсън, върколак и лакей, понякога и доброволец за вампирско предястие. Обут бе в нещо средно между черни кожени панталони и впит кожен клин. На бедрата му се виждаха голи места. Слабините му бяха препасани с кожен ремък. На врата му имаше кучешки нашийник с метални шипове и каишка към него. Ивет държеше каишката. По лицето, шията и ръцете на Джейсън се открояваха пресни синини. По долната част на гърдите и по корема му имаше рани, подобни на следи от нокти. Ръцете му бяха вързани на гърба и толкова здраво пристегнати към тялото, че дори само това вероятно причиняваше болка.

Ивет спря на около два метра от нас и започна да позира. После блъсна Джейсън в гърба с такава сила, че той простена болезнено и падна на колене. Тя дръпна каишката толкова здраво, че едва не го обеси.

Ивет приглади русите си коси, сякаш позираше пред камера.

— Той ми е подаръкът за времето, през което съм тук. Харесва ли ви опаковката?

— Можеш ли да седнеш? — попитах Деймиън.

— Мисля, че да.

Той се претърколи от коленете ми и предпазливо седна, сякаш тялото все още не му се подчиняваше напълно. Аз станах.

— Как си, Джейсън?

— Нормално — отвърна той.

Ивет опъна каишката, за да не може той да говори. Забелязах, че отвътре нашийникът има метални шипове. Великолепно!

— Той е мой вълк, Ивет. Аз го защитавам. Няма да го получиш — каза Жан-Клод.

— Вече го получих — рече тя. — И ще правя с него, каквото искам. Все още не съм му причинила истинска болка. Синините не са мое дело. Получил ги е при отбраната на „Цирка“. Теб е отбранявал. Сам го попитай — тя отпусна каишката и охлаби нашийника.

Джейсън дълбоко въздъхна и ни погледна.

— Тя мъчи ли те? — попита Жан-Клод.

— Не.

— Проявила си голямо въздържание — обърна се Жан-Клод към Ивет. — Или вкусовете ти са се променили от последната ни среща насам?

Тя се разсмя.

— Не, вкусовете ми са си все същите. Аз ще го измъчвам сега, пред теб, и ти ще си безсилен да ми попречиш. Така вместо един ще измъчвам няколко наведнъж.

Тя се усмихна. Сега изглеждаше още по-добре, отколкото в ресторанта. Не толкова бледна.

— Кой те хранеше? — попитах аз.

Тя ме стрелна с поглед.

— Скоро ще разбереш — тя се обърна към Уорик. Не може да се каже, че той се сви от страх, но изведнъж някак се смали, вече не беше толкова бляскав. — Уорик, ти ме разочарова.

Войнът стоеше до стената и все още държеше в ръце меча на Деймиън.

— Аз не исках да го убия, господарке.

— О, нямах това предвид. Ти си ги охранявал, докато са го спасявали.

— Ти каза, че ще ме накажеш, ако той умре.

— Да, така казах. Но нима наистина си вдигнал този меч срещу мен?

— Не, господарке! — рече той и падна на колене.

— Тогава как си могъл да ги охраняваш?

Уорик поклати глава:

— Аз не мислех…

— Ти никога не мислиш — тя дръпна Джейсън към краката си и притисна лицето му към бедрото си. — Гледай, Джейсън, гледай как наказвам лошите момченца.

Уорик се изправи и облегна гръб на стената. Мечът падна от ръцете му и издрънча на каменния под.

— Моля те, господарке, моля те, не го прави.

Ивет дълбоко си пое дъх, отметна глава назад и затвори очи, предвкусвайки удоволствието. Тя все така галеше лицето на Джейсън.

— Какво се кани да прави? — попитах аз.

— Гледай — само каза Жан-Клод.