Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Жан-Клод коленичи до Деймиън и постави ръка на гърдите му, близо до меча.

— Ако извадя меча и сърцето му не забие, а очите му не се отворят, значи е изгубен окончателно. Един шанс, един-единствен шанс. Можем да го положим в някоя дупка и да го оставим да лежи там сто години — докато мечът не бъде изваден от гърдите му, все още има шанс. Ако направим това тук и сега, рискуваме да го изгубим завинаги.

Ето защо никога не бива да се изважда колът от сърцето на трупа, колкото и мъртъв да изглежда.

Коленичих до него.

— Има ли някакъв ритуал за това?

Жан-Клод поклати глава.

— Ще се позова на кървавата клетва, която той положи. Това ще помогне да го върнем, но Уорик е прав. Не аз съм създал Деймиън. Не аз съм истинският му Господар.

— Да, той е по-стар от теб с около шестстотин години — погледнах вампира, промушен с меча и лежащ в локва тъмна кръв. Той носеше панталон с цвета на куртката. Под нея нямаше риза и това придаваше на вампира странно еротичен вид. Все още можех да почувствам Деймиън в главата си. Силата му, ритъмът и пулсът на столетията все още протичаха през тялото му. Той не беше мъртъв или поне не беше напълно мъртъв. Аз още усещах нещо — да го наречем аура.

— Чувствам Деймиън — казах.

— Какво имаш предвид, ma petite !

Страшно ми се прииска да докосна Деймиън. Да прокарам длани по голите му ръце. Не бях заплашена от некрофилия, макар и да бях на ръба. Какво става, по дяволите?

— Чувствам го. Усещам енергията му в главата си. Сякаш стоя до пресен труп, чиято душа още не го е напуснала. Мисля, че той е все още непокътнат.

Уорик ме погледна.

— Как разбра?

Пресегнах се към Деймиън и се спрях, свила пръстите си в юмрук. Ръцете ме боляха от желание да го докосна. Този порив не беше чисто сексуален, а сякаш виждах пред себе си изящна скулптура. Прииска ми се да прокарам ръце по линиите на тялото му, да почувствам приливите и отливите му, да…

— Какво има, зле ли ти е, ma petite !

Докоснах с върховете на пръстите си ръцете му, сякаш се боях да не пламне. Ръката ми се плъзна по прохладната му кожа почти пряко волята ми. Силата, поддържаща живота в тялото на Деймиън, потече по ръката ми, към рамото, пробяга по тялото като тръпка.

Ахнах.

— Какво правиш, ma petite ! — попита Жан-Клод и потри ръце, сякаш и той беше почувствал същото.

Уорик протегна ръка към мен като към огън, сякаш не знаеше дали може и дали трябва да ме докосва. Дръпна я назад и я отърка в панталона си.

— Вярно е. Ти наистина си некромантка.

— Ти още нищо не си видял — прошепнах аз и се обърнах към Жан-Клод. — Когато извадиш меча, силата трябва да се удържи да не напусне тялото през отворената рана, нали? Да се задържи — не намирам по-подходяща дума — душата му да не отлети?

Жан-Клод ме гледаше така, сякаш ме виждаше за първи път. Приятно ми беше да знам, че все още мога да го изненадам.

— Не знам, ma petite . Аз не съм вещица, нито студент по магическа метафизика. Ще се позова на клетвата, ще изрека ритуалните слова и ще се надявам той да оживее.

— Понякога, когато повиквам зомби от гроба, по-лесно ми е да направя това от втория път — хванах с две ръце отпуснатата ръка на Деймиън, но това не беше достатъчно. Моята сила и силата вътре в сразения вампир изискваха по-силно съприкосновение.

— Той не е зомби, ma petite .

— Уорик правилно отбеляза, че не ти си повикал Деймиън от гроба. Аз го повиках.

Някога, доста отдавна, аз почти случайно вдигнах три вампира на Жан-Клод. Това стана, когато ние двамата и Ричард за първи път осъществихме триумвирата. Силата беше толкова изумителна, че повдигнах всички трупове околовръст. Аз захраних с нея вампирите и те се вдигнаха за мен. Носят се легенди, че некромантите умеят да подчиняват на волята си всякакви мъртъвци, но това са просто легенди. Доколкото ми е известно, единственият жив некромант, способен да извърши този фокус, това съм аз.

— Какво искаш, ma petite ?

Пропълзях около тялото на Деймиън. През чорапите ми проникна студена кръв. Ръката ми пое нагоре по ръката на Деймиън, без да се откъсва от тялото му, и в него циркулираше все същата сила. Силата, която му вдъхваше живот, някога ме беше поразила, изхвърлила, наранила. Но щом влезем в съприкосновение, ние сме свързани.

— Ти си свързан с Деймиън, но си свързан и с мен. Чувствам го в главата си. Не знам дали това е връзка, но е нещо важно. Използвай го — казах аз.

— Предлагаш да почерпя от твоята сила, за да укрепя властта си над него ли? — попита Жан-Клод.