Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Топъл да, но безопасен никога не си — взех да го целувам над челото, там, където започваше косата, и продължих да го целувам, докато се изсулвах надолу в обятията му. И той ме целуваше така, сякаш искаше да ме изяде, започвайки с устните. Зъбите му се притискаха твърдо и остро и трябваше да се дръпна, за да не ми пусне кръв. От целувката останах без дъх, разтреперана, но не от студ.

Забелязах, че Жан-Клод е замаян от моята топлина. Почувствал се беше добре не само телом. Той умееше да превръща необходимостта в приятно изживяване.

— Сега, когато си възстановил силите си напълно — заговори Странника, — аз ще те оставя. Успя да изгониш Падма без моя помощ и отново можеш да се защитаваш сам.

— Той победи и теб — гневно отсече Падма.

Лицето на Хана се обърна към него.

— Да, той успя. Не съм и очаквал друго от Господаря, който победи Земетръсеца. И той стори онова, на което ти не си способен. Възвърна си топлината чрез своя слуга, без да й пуска кръв. Като всеки истински Господар.

— Стига! — изръмжа Падма. Наистина се беше разлютил. Явно потребността от вземане на кръв от слугата се считаше за проява на лош вкус. — Наближава краят на нощта. Сега, когато си възвърна напълно силата, Жан-Клод, потърси своите поданици. Провери кой няма да отвърне на твоя зов.

— Оставям ви, Жан-Клод. Ще ви почакам отвън — тялото на Хана изведнъж грохна. Уили я подхвана и внимателно я положи на пода.

— Търси, Жан-Клод, търси своите хора — каза Падма.

Жан-Клод стана и ме повлече със себе си. Зениците му плуваха през искристата синева на очите, възвърнали обичайния си цвят. Той гледаше покрай мен, покрай Падма. Надали виждаше нещо в стаята. Силата му пълзеше от ръцете му по кожата ми. Но ако не го докосвах, нямаше да почувствам нищо. Някакво едва доловимо потрепване на енергия, сякаш беше сторил нещо съвсем дребно.

Той премигна и погледна Падма.

— Деймиън.

Деймиън беше един от лейтенантите на Жан-Клод. Той бе като Лив, която беше с петстотин години по-възрастна, но никога нямаше да стане Господар.

Деймиън беше на повече от хиляда години, но и той никога нямаше да се сдобие с този ранг. За такава впечатляваща възраст той бе придобил твърде малко сила. Но да не ме разберете погрешно. Той беше силен. За петстотингодишен вампир силата му би била внушителна. Но за хилядолетен той бе просто младенец. Опасен и месояден младенец, но все едно: Деймиън вече беше насъбрал цялата сила, която щеше да има някога. Дори да доживееше момента, когато Слънцето избухне и погълне Земята, той нямаше да стане по-силен, отколкото е бил вчера вечерта.

Той бе един от малкото вампири, които успяха да ме заблудят относно възрастта си. Сбърках, като намалих с повече от петстотин години истинската му възраст, защото по онова време съдех по силата и едва бях започнала да разбирам, че тя не е нито единствен, нито верен признак за преценяване на възрастта.

Жан-Клод беше откупил свободата му от неговия предишен господар и го бе направил свой заместник.

— Какво си направил с Деймиън? — попита Жан-Клод.

— Аз ли? Нищо — усмихна се Падма и хвана Вивиан за ръката. — Но той мъртъв ли е? На този въпрос може да отговори само Господарят му — и се отдалечи по коридора, като водеше за ръка леопардлака. Вивиан се обърна и ме погледна с разширени от страх очи, докато се изгубиха от погледа ми. Черният леопард остана да лежи и да ме наблюдава.

— Как си могла да ги предадеш на това чудовище? — попитах аз, почти без да мисля, едва ли не инстинктивно.

Тя изръмжа, замърда опашка.

— Ти си слаба, Елизабет. Габриел го знаеше и те презираше за това.

Тя нададе подобен на кашлица рев. И той беше прорязан като с нож от гласа на Падма:

— Елизабет, веднага при мен, иначе много ще се ядосам!

Леопардът изръмжа за последен път срещу мен и се отдалечи с тихи стъпки.

— Габриел ти е казал, че тя е слаба, така ли, ma petite ?

Поклатих глава.

— Тя нямаше да ги доведе тук, ако беше поне малко по-силна. Той я повика и тя дойде, но трябваше да бъде сама.

— Може би е направила всичко, което е било по силите й, ma petite .

— Значи не са й стигнали.

Погледнах Жан-Клод и видях преднамерената безизразност на лицето му. Тялото му беше неподвижно, спокойно. Поставих ръка над сърцето му. То туптеше.

— Мислиш, че Деймиън е мъртъв? — попитах аз.

— Знам, че е мъртъв — отвърна Жан-Клод, вгледан в мен. — Въпросът е дали това е необратимо.

— Мъртвият си е мъртъв — казах аз.

Той се засмя и ме притисна към себе си.