Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Разбираш ли сега защо я дадох на сина си? Когато я обиждат, и на двамата им е непоносимо тежко. Телата им бяха нужни на Странника.

Вторачих се в него. Противно ми беше още тогава, когато си помислих, че той го прави, защото Хана е красива и привлекателна, но да знаеш, че жестокостта му е била преднамерена, бе още по-отвратително.

— Ти си гадно копеле!

— Искаш да ме ядосаш ли? — попита Падма.

— Анита, моля те — каза Жан-Клод и докосна ръката ми. Той рядко се обръщаше към мен с истинското ми име. И това обикновено беше свързано или с нещо много сериозно, или с нещо, което не ми харесва. Но този път беше и едното, и другото.

Така и не узнах какво се каня да отвърна, защото в този миг Странника внезапно свали щита си. Мощта на Падма се стовари върху нас, загърмя над мен, изпълни главата ми, оплете всичките ми мисли. Паднах на колене, сякаш бях ударена с чук между очите. Жан-Клод устоя, но аз усетих как се олюля до мен. Падма се разкикоти.

— Той не може да намери друг гостоприемник и не може повече да държи щита си.

Някакъв глас премина като вятър през стаята. Не знам дали го чувах с ушите си, или беше просто в главата ми.

— Ще се нуждае от силите си в коридора. Затова реших да сваля щита. Стига игри, Падма. Нека да види какво го очаква.

В тези думи имаше някакъв мирис: на прясно разорана земя, на корени, изтръгнати от почвата. Почти усещах роненето на тучна черна пръст между дланите си. Стиснах в ръце браунинга така, че те затрепериха, но въпреки това не успях да премахна усещането за пръст между дланите ми и оръжието. Не успях дори когато се вторачих в дръжката на пистолета и видях, че е чиста.

— Какво става? — попитах, удивена и много доволна, че съм могла да свържа две думи.

— Те са членове на Съвета — отвърна Жан-Клод. — Борят се ожесточено.

— По дяволите — рекох.

Падма се засмя, загледан в мен, и аз разбрах, че е съсредоточил върху ми цялата си мощ. Силата му ме блъскаше, врязваше се в мен. Усещането беше нещо средно между това да хванеш оголен кабел, по който тече ток, и да пъхнеш същата ръка в огъня. Електрическата топлина прояждаше тялото ми. Огнената жар се нагнети вътре в мен и се заизвива като юмрук, който ставаше все по-голям и по-голям. Ако Падма разтвореше пръсти, щеше да ме разкъса със силата си. Закрещях.

Хлад повя над жегата. Ветрец, прохладен и успокояващ като смъртта, облъхна кожата ми. Той отметна назад косите ми. Изпълни ме благодатна прохлада. Ръцете на Жан-Клод галеха раменете ми. Беше коленичил на пода и ме държеше в прегръдките си. Не помнех как съм паднала. Кожата му беше студена при допир. Разбрах, че някак отдава добитата с труд топлина. Отдава я, за да потуши огъня.

Ужасното притискане вътре в мен отслабна и изчезна, сякаш вятърът на Жан-Клод беше угасил огъня на Падма. Но това му бе струвало скъпо. Почувствах как ритъмът на сърцето му се забавя. Кръвта във вените му течеше все по-бавно. Топлината, имитираща живот, напускаше тялото му и на нейно място се настаняваше смъртта.

Обърнах се в прегръдките му, за да мога да виждам лицето му. То беше бледо и невъзмутимо и нищо в него не издаваше какво му бе струвало моето спасяване.

Хана се обърна към нас. Насиненото й лице беше напълно спокойно.

— Приеми моите извинения, Жан-Клод. Моят съотечественик отвърна на дързостта на твоя слуга по собствена инициатива.

Уили се отдръпна на крачка от Хана, клатейки глава.

— Бъди проклет, бъди проклет!

Сивите очи на Хана гневно се извиха към него.

— Не ме предизвиквай, нищожество! Не е възможно да ме оскърбиш и да останеш жив, просто не е по силите ти.

— Уили — каза Жан-Клод. В тази дума нямаше сила, а само предупреждение, но то беше достатъчно. Уили отстъпи назад.

Жан-Клод погледна Странника в новото му тяло.

— Ако той беше убил Анита, аз щях да умра заедно с нея. Затова ли дойдохте? Да ни убиете?

— Кълна се, че не.

Докато бе в тялото на Уили, Странника се движеше плавно, а на високите токчета на Хана походката му стана тромава. Не падна, но и не тръгна с лекота. Това беше почти трогателно несъвършенство.

— Като доказателство за искреността ми — поде той, — върни си топлината от своя слуга. Няма да ти пречим.

— Той ме изгони! — възрази Падма. — Защо му позволяваш да стане отново силен?

— Страх те е — отбеляза Странника.

— Не ме е страх от него — рече Падма.

— Тогава не му пречи.

Прислоних се на гърдите на Жан Клод, като допрях лице о коприненото жабо на ризата му. Сърцето му бе спряло да бие. Той дори не дишаше. Твърде много сили бе изхабил.