Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Тя се озъби на него, на мен, на всички. Зъбите й бяха с цвят на слонова кост и на по-малко от три метра бяха страшно впечатляващи. От такова разстояние дори обикновен леопард можеше да впие зъби в гърлото ми, преди да успея да произведа смъртоносния изстрел. Едрият дивеч не се ловува с пистолет.

Леопардът се приближи още, пълзейки по корем.

— Елизабет!

Тази единствена дума обжари кожата ми, принуди ме трескаво да си поема въздух. Леопардът рязко спря, сякаш имаше поводи и някой ги беше дръпнал. Затъркаля се по пода, взе да пори с лапи въздуха.

— Тя те мрази, Анита — каза Падма. Сега гласът му вече бе обикновеният, но все така въздействаше на леопардлака. Имах усещането, че по кожата ми пъплят мравки и малките им крачета са нажежени до червено ръжени.

Погледнах Жан-Клод. Дали и той усещаше същото? Ала неговото лице беше безизразно, непроницаемо. Дори да изпитваше болка, тя оставаше скрита.

А едва ли беше добре да призная, че аз изпитвам болка.

— Престани — казах.

— Тя ще те убие, ако я пусна. Ти уби този, когото тя обичаше, техния водач. Иска да си отмъсти.

— Ти вече показа кой е главният тук. Сега я пусни.

— Състрадание към същество, изпълнено с ненавист към теб?

Падма се плъзна из стаята, като едва докосваше с крака пода, сякаш летеше, понесен от вихъра на собствената си сила.

Аз би трябвало да усетя вампирската му сила, но той беше почти непроницаем, сякаш нещо го защитаваше от мен. Отново погледнах Жан-Клод. Дали щяха да му стигнат силите да ни опази невредими? Доколко му беше помогнал нашият триумвират? Лицето му не ми каза нищо, а не се решавах да попитам, не и в присъствието на Господаря на зверовете.

Леопардът лежеше на хълбок и дишаше тежко. Зелените му очи ме гледаха и този поглед не беше дружелюбен.

— Когато ги повиках — заговори Падма, — тя се опита да сключи сделка с мен. Те нямат дори алфи и все пак тя се опита да преговаря. Обеща без съпротива да доведе всички леопарди и да правят каквото им кажа, ако й позволя да те убие… ако й помогна да те убие.

Господарят на зверовете махна с ръка зад гърба си и до него застана невисока, стройна жена, която явно чакаше в коридора да я повикат. Като добре дресирано куче. Тя беше гола, ако не се брои една огърлица, която сигурно тежеше около два килограма и беше от бляскави диаманти. Кожата й имаше смугъл оттенък, който подсказваше, че в жилите й тече смес от африканска и европейска кръв. Лицето й бе цялото в синини, които слизаха надолу по тялото й и ставаха по-тъмни. Тя беше една от най-красивите жени, които съм виждала, дори със синините. Идеално сложена от главата до нежните ходила. Очите й бяха кафяви и тя бързо преместваше поглед ту към леопарда на пода, ту към Жан-Клод, а после към Фернандо. Най-накрая се спря на мен.

В този поглед се четеше молба и дори без думи беше ясно какво иска тя. „Помогнете ми!“ Разбрах това, но не разбирах защо аз трябваше да й помогна.

— Когато Елизабет дойде, тя доведе със себе си всички останали. Избрах си Вивиан за подарък. — Падма разсеяно я погали по косата, както се гали кученце. — За всяка травма, която й нанасям, аз й давам подарък. Ще бъде богата, ако оцелее.

Въздухът около тази жена трепереше като мараня над асфалтирано шосе в горещ ден. Още един леопардлак, когото не познавах. Колко ли бяха общо? Колко ли от своите бе предала Елизабет в ръцете на злодеите?

— Какво е това? Таткото и синчето провеждат семейна тренировка по изнасилване? — попитах аз.

— Досадна си ми, Анита Блейк! — намръщи се Падма.

— И ти на мен — казах аз.

— Ние принудихме Странника да напусне тялото на гостоприемника си, но неговата сила все още те закриля. Той не искаше да ти позволи да почувстваш нещастието на твоите вампири. А сега, струва ми се, те пази от пълния прилив на моята сила. Жалко. Ти би се разтреперила от страх.

Жан-Клод леко докосна рамото ми и аз веднага разбрах. Не бях дошла да си разменяме остроумия с Господаря на зверовете. Да го убия — тази идея беше примамлива, но аз бях виждала по-стари вампири, които не бе възможно да ликвидираш със сребърни куршуми. С моя късмет не бе изключено Падма да се окаже точно такъв.

Той повика при себе си леопардите. Жълтият се отърка о краката му като голям котарак. Елизабет седеше неподвижно, като добре тренирано куче.

Уили и Хана бяха забравили за всички в стаята. Той нежно я докосваше, сякаш тя беше от стъкло. Целуваха се — непорочни докосвания на устните, единствено любов и нежност. Беше красива гледка.