Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Мога да те подчиня с поглед, Анита, но би било хабене на енергия, за която ще съжалявам още преди да е съмнало. Тази нощ ти два пъти рани Лив. Аз я лекувам, но и за това е необходима сила.

Той се отдръпна от мен и обхвана с ръце тялото си, сякаш от съприкосновението си е мен беше получил повече, отколкото при обикновен допир. С три плъзгащи се крачки той застана лице в лице с Жан-Клод.

— Нейната сила е опияняваща. Можеш да завиеш с нея хладната си кожа и да сгряваш сърцето си цяла вечност.

Жан-Клод изпусна бавна въздишка.

— Тя ми е слуга.

— Естествено — съгласи се Странника. — Преди сто години аз можех да се вселя в теб, без да докосвам гладката ти кожа. Сега не мога. Тя ли ти даде такава сила?

Той се пресегна към лицето на Жан-Клод, както към моето преди малко. Дръпнах Жан-Клод назад и застанах между тях.

— Той е мой, няма да го деля с теб!

Жан-Клод ме прегърна през раменете.

— Ако ни оставиш на мира, аз ще позволя на Балтазар и на всеки, когото посочиш, да ме използва, но доброволно никога вече няма да стана твой кон, Страннико!

Кафявите очи на Уили стрелнаха Жан-Клод. В тези познати очи блестеше проницателност, плашеща сила.

— Аз съм член на Съвета. Ти не си. Нямаш избор.

— Искаш да кажеш, че ако той заеме мястото в Съвета, и с пръст няма да можеш да го докоснеш? — попитах аз.

— Ако му стигнат силите да запази мястото в Съвета, аз няма да съм в състояние да се вмъкна в красивото му тяло дори ако притисна устни към него.

— Искам да проверя правилно ли разбрах. Ако той заеме мястото, ти все пак ще се опиташ да се вселиш в него насила, защото успееш ли, значи не е достатъчно силен да бъде член на Съвета? Ако пък не заеме мястото, пак ще го покориш.

Странника мило ми се усмихна и очите му радостно заблестяха, очите на Уили.

— Съвсем правилно.

— Защо при вашия народ винаги е в сила параграф 22? Вие не вършите нищо друго, освен мъчения — рекох аз.

— Съдиш ли ни? — попита той. Гласът му изведнъж стана по-нисък и по-дълбок от гласа, който можеше да произведе гърлото на Уили.

Той внезапно направи крачка напред и аз се озовах плътно до двамата. Кожата ми запламтя от силата им, сякаш се оказах между два огъня, но те не горяха. Силата на Странника беше подобна на силата на Жан-Клод — студена, рееща се, като докосването на смъртта, като дъха на гроба.

Неволно ахнах от тази сила и кожата ми настръхна.

— Върви си!

Опитах се да го отблъсна от нас, но той хвана ръката ми при китката с внезапно стремително движение, толкова бързо, че почти не го видях. От допира на голата му кожа през мен премина студена вълна, сякаш ме прободе копие от лед. Той рязко ме откъсна от Жан-Клод.

Хвана ме за другата ръка и още щом ме докосна, студът изчезна. Силата му премина бързо през мен като топла вълна, но това не беше неговата сила. Познато ми беше това усещане за топлина. Ричард. Жан-Клод черпеше от силата на Ричард, както правех аз по-рано.

Той прогони от мен силата на Странника, както лятната жега разтопява лед. Странника ме пусна пръв и отстъпи назад, потривайки ръка в палтото си, сякаш го заболя.

— Жан-Клод, ти си голям палавник.

Жан-Клод ме притегли към себе си, поставяйки ръка на шията ми така, че пръстите му допираха кожата. По моята и по неговата кожа все още играеше онази електрическа топлина и в този момент разбрах — Ричард е почувствал, че спешно се нуждаем от него.

От далечния коридор се разнесе шум и всички се обърнахме натам. Не познах мъжа. Беше висок, слаб, мургав — може би испанец или нещо още по-екзотично. Беше облечен само с черен сатенен панталон със сребърни шевици по крачолите. Водеше за ръка Хана, приятелката на Уили. Тя се дърпаше.

По страните й се стичаха сълзи, почернени от размазания грим. Скъпата й фризура все още обрамчваше лицето, широките й скули и сочните устни все така привличаха погледа. Но сега лицето й беше като маска — черни сълзи и размазано по брадичката червило, подобно на рана.

— Защо я доведе тук, Фернандо? — попита Странника.

— Моят баща също е член на Съвета, като теб, Страннико.

— Не оспорвам това.

— Но ти му забрани да дойде на тази първа среща.

— Ако той е член на Съвета, нека да ме подчини на волята си. — Гласът на Странника звучеше подигравателно. — Всички сме членове на Съвета, но не сме равни.

Фернандо се усмихна, сграбчи украсената с мъниста синя рокля на Хана и я разпори по гърба. Хана изпищя. Странника се олюля и постави длан на лицето си.