Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Затова пък съм много добра в перченето и нанасянето на оскърбления.

Той се усмихна, без да пуска ръката ми.

— Така е, ma petite , наистина е така. Прибери оръжието. Не казвам да не го използваш, но внимавай по кого стреляш. Не всичко, което ще видиш тази вечер, може да бъде поразено дори със сребърни куршуми — той килна глава настрана, сякаш се замисли. — Макар че, щом заговорихме за това, ще ти кажа, че аз все още нито веднъж не съм присъствал на опит да се убие член на Съвета с модерни сребърни боеприпаси — Жан-Клод се усмихна. — Но може и да стане — той поклати глава, сякаш искаше да прогони от ума си тази картина. — Обаче ако се стигне до убийство на член на Съвета със сребърни куршуми, значи всичко е изгубено и ще ни остава единствено да вземем в плен толкова врагове, колкото успеем.

— И да спасим колкото се може повече от нашите — добавих аз.

— Ти не знаеш какво представляват те, ma petite . Ако ние загинем, то няма да има пощада за онези, които ни останат верни. Всяка истинска революция започва с изтребване на привържениците на предишния режим.

Той леко докосна дясната ми ръка — деликатно напомняне. Все още държах в нея пистолета си. Кой знае защо не ми се искаше да го прибера.

Но го прибрах, със свален предпазител. Не исках да знаят, че нося пистолет, значи не биваше да продължавам да го държа в ръка. А свалих предпазителя, защото не исках да си прострелям крака. Това щеше да бъде смущаващо и болезнено и вероятно нямаше да направи впечатление на Съвета. Не разбрах какво имаше предвид Жан-Клод под „игра“, но от доста време си имам работа с вампири и знам, че понякога, ако им направиш впечатление, можеш да си тръгнеш жив. Разбира се, понякога може, така или иначе, да те убият. Понякога с перчене можеш да си спечелиш единствено по-бавна смърт, както едно време някои индиански племена са измъчвали само онези врагове, които според тях са били достойни за тази чест. Можех да мина и без нея. Но понякога ти се предоставя възможност да се спасиш посред някое мъчение. Ако просто ти изтръгнат гръкляна, няма други варианти. Така че ние определено щяхме да се опитаме да ги впечатлим. Ако не можехме, щеше да ни се наложи да ги убием. Ако и това не ни се удадеше… тогава те щяха да ни убият. Лив беше едва началото на вечерната забавна програма.

И гостната се оказа празна стая с каменни стени. Всички старания на Жан-Клод бяха отишли на вятъра — на пода лежаха купчини бели и черни платове и парчета натрошено дърво. Недокоснат беше само портретът над фалшивата камина — този на Жан-Клод, Джулиана и Ашър, последният без белези. Мислех, че ни очаква неприятна изненада, но само Уили Маккой стоеше пред студената камина, с гръб към нас и поставени на кръста ръце. Жълтеникавозеленото му сако беше в рязък контраст с пригладената му назад черна коса. Единият му ръкав беше скъсан и изцапан с кръв. Уили се обърна към нас. Кръв течеше от дълбока рана на челото му и той я попиваше с кърпичка с изрисувани на нея танцуващи скелети. Кърпичката беше копринена, подарък от приятелката му — стогодишна вампирка, която неотдавна се присъедини към нас. До високата, дългонога и красива Хана, Уили изглеждаше още по-нисичък, неугледен и въобще… Уили.

Той ни се усмихна.

— Колко хубаво, че дойдохте.

— Стига сарказъм — прекъснах го аз. — Къде са всички? — тръгнах към него, но Жан-Клод ме спря, като ме хвана за ръката.

Уили се усмихваше почти мило и гледаше Жан-Клод така, сякаш очакваше нещо. Никога преди не бях виждала такова изражение на лицето му.

Погледнах за миг Жан-Клод. Беше си сложил съвършената маска на лице — непроницаемо, предпазливо. Не… излъчващо страх.

— Какво става тук? — попитах аз.

— ma petite , позволи ми да ти представя Странника.

Смръщих вежди към него.

— Моля?

Уили се засмя — със същия дразнещ хаплив смях, както обикновено, но този път преминаващ към ниско, злорадо ръмжене, от което ми се изправиха косите. Гледах го и съзнавах, че на лицето ми е изписано изумление.

Наложи ми се да преглътна, преди да мога да заговоря, макар че не знаех какво да кажа.

— Уили?

— Той вече не може да ти отговори, ma petite .

Уили стоеше и ме гледаше. Приживе беше тромав като мечок. И след смъртта му нещата не се бяха подобрили. Не бе прекарал като мъртвец достатъчно дълго, за да овладее онзи свръхестествен маниер на движение като на другите вампири. Понесе се към нас на вълната на плавната си грация. Това не беше Уили.

— По дяволите — тихо казах аз. — Временно ли ще е така, или завинаги?