Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Взрях се в невъобразимо облещените очи на вампирката.

— Тя знаеше ли, че това може да се случи?

— Ако не е знаела, значи е глупачка. Такова прегрешение не се прощава, особено когато по-младият вампир оспори властта на по-възрастния. Тя се усъмни в моето господство над нея. И си плати за това.

Лив легна на хълбок и се закашля. Дъхът й гъргореше в гърлото като предсмъртно хъркане. Тъканите се възстановяваха, тя отново дишаше. Когато успя да си поеме достатъчно въздух, за да е в състояние да говори, тя каза:

— Бъди проклет, Жан-Клод!

И отново изкашля кръв. Колко съблазнително!

Жан-Клод ми подаде ръка. Той я беше избърсал, но без вода и сапун кръвта под ноктите не може да се изчисти. Поколебах се за миг, после поех ръката му. До края на нощта щяхме да се изцапаме с кръв много повече — в това не можеше да има съмнение.

Тръгнахме към „Цирка“. Палтото се издуваше около мен като пелерина. Узито леко ме удряше по гърба. Взех още нещо от жабката на колата — дълга сребърна верижка с кръст на нея. Започнах да нося дълги верижки още при първите си срещи с Жан-Клод. По-късите падаха изпод дрехите ми в най-неподходящите моменти. Бях въоръжена като за лов на мечки… тоест на вампири, и бях готова да убивам. Едуард щеше да се гордее с мен.

Страничната врата на „Цирка“ нямаше дръжка. Единственият начин да се влезе вътре е някой да ти отвори. Предпазни мерки. Жан-Клод почука и вратата сама се отвори навътре. И остана отворена — очакваща и зловеща.

Зад вратата имаше малък склад, от чийто таван висеше кабел с монтирана гола крушка в края. Покрай стената имаше няколко куфара и нищо повече. Една врата вдясно отвеждаше в главните помещения на „Цирка“, където посетителите обикновено се возеха на виенско колело и ядяха захарен памук. Вляво имаше по-малка врата и натам нямаше нито ярки светлини, още по-малко захарен памук.

Лампата се клатушкаше насам-натам, сякаш някой току-що я беше бутнал. Светлината от нея танцуваше и се сливаше с мрака. На лявата врата нещо блесна. Нещо, прикрепено към повърхността й.

Блъснах вратата в стената само за да се убедя, че зад нея няма никого. После се облегнах на нея и извадих браунинга.

— Спри клатенето на крушката — казах аз.

Жан-Клод се пресегна и хвана крушката. Наложи му се да застане на пръсти. Този, който я беше разклатил, бе не по-нисък от метър и осемдесет.

— В помещението няма никого, ma petite — рече Жан-Клод.

— Какво е това на вратата? — попитах аз.

Нямах никаква представа какъв може да е този плосък и тънък предмет. Но каквото и да беше, бе заковано за вратата със сребърни гвоздеи.

Жан-Клод въздъхна дълбоко.

— Mon Dieu!

Преминах през помещението, държейки с две ръце насочения към пода браунинг. Жан-Клод каза, че в помещението няма никого, и аз му вярвах, но на себе си вярвах повече.

На вратата се показа Лив. Тя се олюляваше, отпред тялото й беше покрито с кръв, ала гърлото й беше невредимо. Дали пък Странника не й бе помогнал, след като ние се отдалечихме? Лив се закашля така, че беше болезнено дори да я слуша човек.

— Исках да погледам лицата ви, когато видите какво е сторил Господарят на зверовете — каза тя. — Странника не позволи той и неговите сътрудници да ви се представят лично. Ето визитната картичка на Господаря на зверовете. Харесвате ли я?

В гласа на Лив звучеше хищен, противен ентусиазъм. Какво, по дяволите, имаше на вратата?

Дори когато застанах по-близо, не можах да разбера какво е. От него по вратата се стичаха тънки струйки кръв. В спарения въздух се застояваше сладникавата й металическа миризма. Предметът беше тънък, почти като лист хартия, но при допир повече приличаше на пластмаса. Беше извит по краищата и придържан от пет сребърни гвоздея.

Внезапно ужасна мисъл ми мина през главата. Толкова ужасна, че очите ми не се съгласяваха с нея. Направих три крачки назад и се опитах да видя очертанието. Ето, ето ги — две ръце, два крака, рамене. Това е човешка кожа! Щом разгледах формата й, нямаше смисъл да се заблуждавам. И знаех, че тази нощ, когато затворя очи, картината няма да изчезне. Това разтегнато нещо неотдавна е било живо.

— А къде са дланите, ходилата? — попитах аз и гласът ми прозвуча странно, хладно, почти равнодушно. Устните и пръстите на ръцете ми затрепериха от истински ужас.

— Това е просто задната част на нечие тяло, а не цялата кожа, ma petite . Трудно е да се смъкне кожата от дланите и ходилата, когато жертвата все още се съпротивлява — рече Жан-Клод. Гласът му беше съвсем глух, хладен.