Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

От силата на Странника кожата ми настръхна. Да, той наистина възнамеряваше да я излекува. И ако не се канех да я убия, щеше да е добре да съм далече, когато тя се изправи на крака. Познавах Лив и бях наясно, че когато стане, няма да е на себе си от ярост. Друго не можеше и да се очаква. Всъщност, ако бях изчакала да се изправи, това щеше да бъде самоотбрана. Разбира се, преднамерена самоотбрана.

— Да вървим, ma petite , остави я. Странника едва ли ще прояви снизхождение за втори път, или този ще бъде третият? Сега ще започне да я лекува, както той си знае — ще редува снизхождението с наказание. Предимно такива са даровете на Съвета.

Жан-Клод отвори вратата на стълбището към подземието и се изцапа с кръв. Протегна мръсната ръка пред себе си, сякаш не знаеше къде да я дене. Накрая премина през вратата и се избърса в стената, като остави кървава диря по нея.

— Колкото повече се бавим, толкова повече мъчения ще измислят.

С тези утешителни думи Жан-Клод заслиза по стъпалата. Аз хвърлих последен поглед към Лив. Тя лежеше на хълбок и крещеше, че ще ме види мъртва. Трябваше да стрелям в главата й, та мозъкът й да се разпръсне по пода. Ако бях истински безпощадна, точно така щях да постъпя. Но не бях. Пощадих й живота и я оставих да сипе закани. Едуард щеше да бъде много недоволен.

Стъпалата, водещи надолу, бяха по-високи от обикновените, сякаш не бяха правени за хора. Затръшнах вратата с крак, защото не исках да се докосвам до кръвта. Виковете на Лив почти заглъхнаха. Все още можеше да се доловят, подобни на жужене на насекомо, но вратата беше добре звукоизолирана — явно за да притъпява виковете отдолу. Разбира се, сега там цареше мъртва тишина, толкова дълбока, че можеше да се чуе.

Жан-Клод се спускаше по неудобните стъпала с естествената си грация, като голям котарак. На мен ми се наложи да повдигна полите на палтото с лявата си ръка, за да не го настъпвам. На осемсантиметровите си токчета аз не слизах, а по-скоро куцуках по стъпалата.

Жан-Клод почака на извивката на стълбището пред площадката.

— Мога да те нося, ma petite .

— Не, благодаря.

Ако свалях обувките си, щеше да се наложи да придържам и дългата си рокля, а ми бе необходима свободна ръка за пистолета. Ако трябваше да избирам да вървя бавно и с пистолет в ръка или бързо, но ръцете ми да са заети с дрехите, предпочитах първото.

Стълбището беше празно и толкова широко, че по него можеше да мине малка кола. Вратата в долния му край беше от масивен дъб, обкована с желязо, като врата на подземен затвор. Хубава аналогия със събитията от тази вечер.

Жан-Клод дръпна тежката врата към себе си и тя се отвори. Обикновено беше заключена. Той се обърна към мен:

— Съветът може да поиска да приветствам официално всеки вампир вътре.

— Тоест може да ти направят същото, каквото ти стори с Лив?

Той се усмихна едва забележимо.

— Ако не призная господството им над мен, тогава може би да.

— Ами ако го признаеш? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Ако се бяхме обърнали към Съвета за някаква помощ, тогава нямаше да упорствам. Просто щях да призная тяхното превъзходство и точка. Не съм достатъчно силен, за да вляза в Съвета. Знам това.

Той прокара длани по воланите на ризата си и оправи маншетите на сакото си така, че дантелата по китките му да изглежда колкото се може по-ефектно. Когато Жан-Клод беше нервен, той често отделяше голямо внимание на външния си вид. Но, разбира се, когато не нервничеше, също обичаше да се занимава с него.

— Дочувам някакво „но“ — казах аз.

Той ми се усмихна.

— Oui, ma petite . „Но“ се състои в това, че те дойдоха при нас. Нахлуха в нашата земя. Раниха наши съграждани. Ако ние без борба ги признаем за по-висшестоящи от нас, може да поставят на мое място нов Господар. Да ми отнемат всичко, което съм придобил.

— Аз си мислех, че само със смърт може да се свали Господар.

— Най-накрая ще стигнат и до това.

— Тогава ще се вмъкнем насила.

— Не можем да победим със сила, ma petite . Това, което сторихме с Лив, се очакваше. Тя трябваше да си понесе наказанието. Но в борбата на живот и смърт ще победи Съветът.

Смръщих чело.

— Не можем просто да им кажем, че са повече от нас и са по-страшни. И да се бием не можем. Тогава какво можем да правим?

— Да играем тяхната игра, ma petite .

— Каква игра?

— Тази, която преди много години овладях, докато бях още в двора. Това е комбинация от дипломация, перчене и оскърбления — Жан-Клод повдигна към устните си лявата ми ръка и нежно я целуна. — В някои отношения ти играеш много добре, в други — много зле. Дипломацията не ти е силна страна.