Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Все още се съпротивлява? Искаш да кажеш, че кожата е смъкната от жертвата приживе?

— Ти си полицейският експерт, ma petite .

— Нямаше да има толкова много кръв, ако жертвата не е била жива — досетих се аз.

— Да, ma petite .

Знаех, че е прав. Но гледката на закована за врата човешка кожа ме беше изумила. Дори аз виждах такова нещо за първи път.

— Господи! Сребърните гвоздеи означават, че жертвата е била вампир или ликантроп, нали?

— Много е вероятно — отвърна Жан-Клод.

— Значи е още жив?

Той се обърна към мен и погледът му беше едновременно празен и красноречив. Жан-Клод го умее.

— Бил е жив, когато са смъкнали кожата. Ако е бил вампир или ликантроп, не е достатъчно да му се смъкне кожата, за да бъде убит.

Аз цялата се разтреперих. Не просто от страх, а от ужас. Ужас от хладнокръвието и бездушието на извършителите.

— Ашър спомена за някакъв Падма. Той ли е Зверският господар?

— Господарят на зверовете — поправи ме Жан-Клод. — Не можеш да го убиеш за това провинение, ma petite .

— Грешиш — отвърнах аз. Ужасът ме обхващаше като ледена кора под кожата, но по-силен от него беше гневът. Яростта. А под яростта имаше страх. Страх от този, способен да съдере кожата на някого още докато е жив, само за да покаже на какво е способен. Това говореше за извършителя — че не се подчинява на никакви правила. А на мен съвсем определено ми говореше, че съм длъжна да го убия още щом го видя.

— Днес не можем да го накажем, ma petite . По-важното сега е дали ще оцелеем всички ние. Помни това и смири гнева си.

Не можех да извърна поглед от вратата.

— Гняв е меко казано.

— Тогава смири яростта си. Длъжни сме да спасим другите.

— Ако все още са живи.

— Всички бяха живи, когато се качих горе да ви чакам — каза Лив.

— Чия е тази кожа? — попитах аз.

Тя се разкикоти с обичайния си неприятен смях. Вече беше добре, всичките й рани бяха зараснали.

— Познай — рече тя. — Ако отгатнеш, ще ти кажа, но само ако отгатнеш.

Едва се овладях да не насоча браунинга в нея. Поклатих глава.

— Не, Лив, няма да играя никакви игри с теб. Истинските игри дори не са започнали, те ни предстоят долу.

— Добре казано, ma petite . Да слизаме.

— Не — възрази Лив. — Не, ще отгатваш! Отгатни кой е това! Искам да видя лицето ти, искам да видя мъката в очите ти, когато започнеш да изреждаш мислено един по един всичките си приятели, Анита. Искам да наблюдавам какъв ужас се изписва на лицето ти, когато започнеш да си представяш какво може да сме причинили на всеки от тях.

— Какво съм ти сторила, Лив? — попитах аз.

— Застана на пътя ми — отвърна тя.

Поклатих глава и насочих пистолета в нея.

— Имаш три тежки провинения, Лив.

— За какво говориш? — намръщи се тя.

— Първо, ти ни предаде. Второ, опита се да ме подчиниш с поглед. Отчасти и аз имам вина за това, така че бих могла да не го броя. Но ти си положила клетва да защитаваш народа на Жан-Клод. Заклела си се да използваш чудесното си тяло, силата си, за да защитаваш слабите. Заклела си се да защитаваш този, на когото е принадлежала кожата. Ти си го предала. Предала си го на адски мъки. Това е третото ти провинение, Лив.

— Не можеш да ме убиеш, Анита. Странника ще ме излекува, каквото и да ми направиш.

Стрелях в дясното й коляно. Тя падна на пода, хвана с ръце коляното си, загърчи се, запищя.

Усетих, че се усмихвам много неприятно.

— Надявам се, че боли, Лив. Надявам се, че адски боли.

Температурата в помещението не се понижи, а просто падна като камък. Стана толкова студено, че очаквах да видя дъха си. Лив престана да пищи и ме загледа с виолетовите си очи. Ако можеше да убива с поглед, аз щях да падна на място.

— Нищо не можеш да ми направиш, Анита. Моят Господар няма да позволи. — Лив се изправи на крака и накуцвайки едва забележимо, тръгна към вратата със страшното украшение. Тя опъна края на кожата и посочи дупките в нея, които нямаха нищо общо с дрането. — Аз пих от него, докато го измъчваха. Пих кръвта му, докато крещеше. — Лив извади пръстите си, омазани с кръв, и ги облиза, като ги налапваше един по един. — Ммм, вкусно!

Трябваше само да отгатна кой е и тя щеше да потвърди. Трябваше само да се съглася да играя нейната игра. Стрелях в другото й коляно.

Тя се свлече на пода с писъци.

— Не разбра ли? Нищо не можеш да ми направиш!

— Струва ми се, че мога, Лив. Мога да ти причиня болка — пак прострелях дясното й коляно. Тя легна по гръб, пищеше и ту се хващаше за треперещите си колене, ту отдръпваше ръце, защото я болеше от собственото й докосване.