Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Непознатият в тялото на Уили отново се засмя.

— Аз просто наех тялото му. Наемам страшно много тела, нали Жан-Клод?

Почувствах, че Жан-Клод ме дърпа назад — не искаше да се приближаваме. Аз не се възпротивих и отстъпихме. Странно беше усещането да отстъпвам пред Уили. Той беше един от най-безобидните вампири, които бях виждала. Сега ръката на Жан-Клод трептеше от напрежение. Чувах как сърцето му бие в главата ми. Страх го беше и неговата боязън се предаде и на мен.

Странника спря, сложи ръце на хълбоците си и се засмя.

— Страхуваш се да не те използвам пак за свой кон ли, Жан-Клод? Ако наистина са ти стигнали силите да сразиш Земетръсеца, то би трябвало да си достатъчно силен да се противопоставиш и на мен.

— По природа съм предпазлив, Страннико. Тази моя привичка не отслабва с годините.

— Езикът ти винаги е бил чудесен, и не само той.

Намръщих се на тази двусмислица — не бях сигурна нито че съм го разбрала добре, нито че бих искала.

— Пусни Уили.

— Нищо лошо няма да му се случи — каза вампирът.

— Уили все още е в тялото — рече Жан-Клод. — Все още усеща, вижда. Ти само си го избутал, Страннико, но не си го изместил.

Погледнах Жан-Клод. Лицето му беше безизразно.

— Говориш така, сякаш знаеш от личен опит — отбелязах аз.

— Някога Жан-Клод беше едно от любимите ми тела. Двамата с Балтазар много често го използвахме.

Балтазар излезе от далечния коридор, сякаш тъкмо тези думи очакваше. Може би точно така си и беше. Той се усмихваше, но това бе по-скоро зъбене, отколкото усмивка. Закрачи из стаята в белия си елегантен костюм, в който приличаше на дребен мошеник. Застана зад Уили и постави ръце на малките рамене на дребосъка. Уили, тоест Странника, се облегна на гърдите на Балтазар. По-едрият Балтазар го прегърна. Двамата бяха любовници.

— Той осъзнава ли какво се върши с тялото му? — попитах аз.

— Да — отвърна Жан-Клод.

— Уили не си пада по мъже.

— Така е — потвърди Жан-Клод.

Преглътнах и се опитах да мисля логично, но не ми се получаваше. Вампирите не са способни да си присвояват телата на други вампири. Просто не е възможно. Но аз гледах познатото лице на Уили, съзирах чуждите мисли в кафявите му очи и разбирах, че това е истина.

Тези кафяви очи ми се усмихваха. Сведох поглед. Ако Странника можеше да ме измъчва чрез очите на Лив дори когато не беше в тялото й, то сега със сигурност можеше да ме погълне. Отдавна не бях практикувала този трик — да гледам лицето, без да попадам в погледа. Беше като при игра на гоненица — вампирът се опитва да хване погледа ми, аз се старая да избегна неговия. Беше дразнещо и плашещо.

Жан-Клод ме предупреди, че тази вечер силовите методи няма да ни помогнат. Той не се шегуваше. Ако някой вампир се беше вмъкнал в Уили против волята му, бе упражнил над него сексуално насилие, аз щях да го застрелям. Но това бе тялото на Уили и той щеше да си го възвърне. Надупчването му с куршуми не беше добро решение. Трябваше да намеря по-удачно.

— Странника харесва ли жени? — попитах аз.

— Искаш да предложиш себе си на мястото на Уили ли? — учуди се вампирът.

— Не, просто се питах дали би ти харесало, ако ситуацията се преобърне.

— Никой друг не притежава способността да се вмъква в чуждо тяло, освен мен — каза Странника.

— А дали ще ти хареса, ако някой те принуди да правиш секс с жена?

Уили наведе глава настрани със съвсем неприсъщо за него изражение. Усещането за промяна беше толкова силно, че тръпки ме побиха.

— Никога не съм изпитвал влечение към женско тяло.

— Струва ти се отвратително.

Уили, тоест Странника, кимна.

— Да.

— Тогава пусни Уили. Намери някой, който не би имал нищо против.

Странника се сгуши в обятията на Балтазар и ми се изсмя в лицето.

— Призоваваш ме да проявя милосърдие?

— Не мога да те застрелям — свих рамене аз. — Ти си член на Съвета и се надявах това да означава, че имаш повече принципи от останалите. Струва ми се, че не съм била права.

Той погледна Жан-Клод.

— Твоят слуга винаги ли говори вместо теб?

— Тя се справя доста добре — отвърна Жан-Клод.

— Ако се опитва да апелира към чувството ми за почтеност в играта, значи ти нищо не си й разказал за някогашния си живот с нас в двора.

Жан-Клод продължи да държи свободно ръката ми в своята, но се отдръпна на крачка от мен. Усетих как преднамерено изправи рамене, сякаш леко се беше прегърбил и свил от страх. Знаех, че е изплашен, но вече се беше взел в ръце. Храбрият Жан-Клод. Аз не бях особено изплашена. Но все още не знаех всичко, което той знаеше.