Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Сега ще я чукам — каза Фернандо.

Балтазар закрачи към тях, но от коридора излязоха два леопарда, големи колкото понита. Единият черен, другият с жълти петна. Всеки от тях сам можеше да разкъса Балтазар. С гърлено ръмжене те застанаха на едрите си меки лапи между Балтазар и Фернандо.

Фернандо обхвана Хана през талията и вдигна роклята й над бедрата. Показаха се бледосини жартиери. Хана се обърна и така го зашлеви, че той залитна назад. Тя беше крехка и женствена, но все пак беше вампирка и можеше с такава сила да го запрати в твърдата каменна стена, че той да си остане залепен там.

Фернандо я удари по гърба. Кръв изби по устните й като блестящи рубини и тя, полузашеметена, седна на пода. Силата на Фернандо закипя из стаята, сякаш дотогава той я беше сдържал. Върколак. Може би от същата порода като леопардите, пазещи гърба му? Но не това беше важно сега. Той сграбчи Хана за роклята отпред, постави я на колене и отново замахна да я удари със свободната си ръка.

Извадих браунинга от джоба на палтото си. Уили падна на колене, вдигна поглед и прошепна:

— Зъби на ангел…

Той се опита да стане, но не можа. Жан-Клод го хвана под мишниците и го вдигна без усилие.

Фернандо пак удари Хана. Не много силно, но главата й се люшна назад и тя примря.

— Сигурно те обича безумно, щом като се бори със Странника винаги, когато някой те обиди.

Жан-Клод постави ръка на рамото ми и аз успях да се взема в ръце. Вече бях насочила браунинга към Фернандо и трябваше бавно да издишам въздуха от дробовете си, за да не се изкуша да натисна спусъка. Предпазителят беше свален, макар да не помнех кога съм го направила. Защо се целех във Фернандо, а не в котенцата му? Леопардите можеха да вземат разстоянието между нас за един миг, но аз знаех кой е техният алфа. Премахни предводителя и котките ще отидат да си играят на друго място.

Жан-Клод с едната си ръка подкрепяше Уили, а с другата все още държеше моята, сякаш се боеше от онова, което можех да сторя.

— Фернандо — заговори той, — ти свърши онова, за което са те изпратили. Странника бе заставен да си тръгне, а ще му е необходимо малко време, докато си намери друг гостоприемник. Можеш да пуснеш Хана.

Фернандо ни се ухили и белите му зъби блеснаха на фона на смуглото лице.

— Не мисля така — той постави Хана на колене, обхвана я така, че ръцете й се оказаха притиснати към тялото, и се опита да я целуне. Хана изви глава и запищя.

Уили вече можеше да стои на краката си без чужда помощ. Той се откъсна от Жан-Клод.

— Няма да ти позволя да й причиниш болка!

Черният леопард легна по корем и запълзя към нас.

— Ако ще ги премахваме, трябва да е сега — казах аз. — Първо Фернандо, после някой от леопардите, ако ми остане време. Ако не… ще решаваме проблемите един по един.

— Не още, ma petite . Падма, бащата на Фернандо, няма да губи скъпоценното си време да измъчва второстепенни герои. Странника ще се върне съвсем скоро.

— Странника няма да ми даде да я пробвам, когато се върне — рече Фернандо. С едната си ръка той притисна Хана към себе си, а с другата вдигна роклята й.

— Той наистина ли си мисли, че ще стоим и ще гледаме как я изнасилва? — попитах аз.

— Моят баща е Господарят на зверовете. И ти няма да се осмелиш да ми попречиш, защото те е страх от гнева му.

— Ти просто не ме разбираш, Фернандо! — пистолетът ми беше насочен право в главата му. — Хич не ми пука кой е баща ти. Или ще я пуснеш и ще кажеш на покритите си с козина приятелчета да се оттеглят, или баща ти много ще се разстрои.

— Не бива да ме разстройваш — обърнах глава към коридора, откъдето се чуваше този глас, но пистолетът в ръката ми не помръдна.

Вампирът, застанал на вратата, беше индиец. Облечен беше в нещо като дълга туника — в златистожълто и бяло, а когато влезе в стаята, туниката заблещука. Пак обърнах поглед към сина му. Не можех да следя повече от едно чудовище.

Жан-Клод пусна ръката ми и направи няколко крачки встрани и зад мен, като внимаваше да не застане пред насочения ми пистолет.

— Падма, Господарю на зверовете, добре дошъл в моя дом.

— Жан-Клод, Господарю на града, здравей. Твоето гостоприемство надмина всичките ми очаквания — той се засмя, но това беше просто смях. Театрален, неприятен, дори зловещ, но от него не ме полазиха тръпки.

— Кажи му да пусне Хана — рекох.

— Ти явно си Анита Блейк, слугата на Жан-Клод.

— Да, приятно ми е. Сега кажи на сина си да пусне нашата вампирка или ще направя голяма дупка в него.