Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Няма да посмееш да навредиш на сина ми.

Мой ред беше да се засмея — рязко, отривисто и не много весело.

— Синът ти каза почти същото. И двамата грешите.

— Ако убиеш сина ми, аз ще убия теб. Всички ви ще убия.

— Добре, нека да проверя дали правилно съм разбрала. Ако той не я пусне, какво ще прави с нея?

Фернандо се засмя с нисък съскащ смях. Този смях ми беше повече от достатъчен. Някъде по това красиво тяло имаше черна козина и големи, подобни на копчета, очи. Плъхолак.

— Тя ще бъде моя, защото Странника е забранил, но моят баща я даде на мен.

— Не! — извика Уили и направи крачка напред, но Жан-Клод го задържа.

— Това не е твоя битка, Уили.

Фернандо прокара ръка по слабините на Хана. Само ръката на Жан-Клод удържа Уили да не се нахвърли на превръщачите.

— Господарю, помогни ми! — застена Хана.

— Той не може да ти помогне, дете — рече Падма. — На никого от вас не може да помогне.

Отместих прицела на пет сантиметра от главата на Фернандо. Изстрелът отекна в голямата стая. Куршумът удари в каменната стена. Всички застинаха.

— Следващият куршум ще е в черепа на Фернандо — предупредих аз.

— Няма да посмееш — заяви Падма.

— Каза го вече. Да се разберем, Зверски господарю — Фернандо няма да изнасили Хана. Ще го убия, преди да го е сторил.

— Тогава аз ще убия теб.

— Чудесно, но това няма да съживи сина ти — бавно издишах въздуха от дробовете си и почувствах, че ме обзема спокойствие — Решавай, Зверски господарю.

— Аз съм Господарят на зверовете — каза той.

— Не ме интересува, ако ще да си Дядо Коледа. Той или ще я пусне, или ще умре.

— Жан-Клод, укроти си слугата!

— Ако ти можеш да я укротиш, Падма, давам ти това право. Но бъди внимателен. Анита никога не блъфира. Тя ще убие сина ти.

— Решавай — тихо казах аз. — Мисли, мисли, мисли…

Много ми се искаше да натисна спусъка. Много, защото бях напълно убедена, че ако не го убия сега, ще ми се наложи да го убия по-късно. Твърде нагъл беше, за да отстъпи, твърде заслепен от собствената си сила, за да пусне Хана, но в същото време тя не можеше да бъде негова. Изключено беше да премине тази граница и да остане жив.

— Пусни я, Фернандо — заповяда Падма.

— Татко? — възкликна в шок синът.

— Тя ще натисне спусъка, Фернандо. Тя иска да го натисне. Нали, Анита?

— Да.

— Куршумите са сребърни, струва ми се? — поинтересува се Падма.

— Никога не излизам от къщи без тях.

— Пусни я, Фернандо. Дори аз няма да мога да те спася от сребърен куршум.

— Не, тя е моя! Ти обеща!

— На твое място бих се подчинила на баща ти, Фернандо.

— Ще ме послушаш ли, сине мой?

В гласа на Падма имаше нещо, от което през стаята премина топло течение. Намек за гняв. Нещо прелетя над кожата ми, поток от сила, но не точно вампирска сила. Падма не се опитваше да овладее Жан-Клод. В тази сила имаше привкус на по-топла кръв, електрически танц, издаващ ликантропа. Нещо, което беше невъзможно. Вампирът не може да бъде ликантроп, както и ликантропът — вампир.

Фернандо се сви, като притискаше към себе си Хана като кукла и криеше лицето си в русата й коса.

— Да, татко. Никога няма да се възпротивя на волята ти.

— Тогава постъпи, както ти казах.

Фернандо отблъсна Хана. Тя се втурна към Уили. Той я прегърна и започна да попива с копринена носна кърпа кръвта по лицето й.

Свалих пистолета.

Фернандо ме посочи с мургава ръка.

— Може би ще поискам да ми позволят да си поиграя с теб.

— Няма да ти е лесно, плъхче. Да видим дали ще имаш мъжеството да изпълниш заплахите си — провокирах го. Исках да ми се нахвърли. Трябваше ми повод да го убия. Лошо! Лошо! Трябваше да се успокоя, иначе заради мен щяха да убият всички ни.

Черният леопард, висок почти до раменете ми, запълзя по корем към мен. Мускулите му се напрягаха и потреперваха от напрежение. Пистолетът ми вече беше насочен в него.

— Дори не се опитвай!

— Елизабет — каза Падма.

Името ме слиса. Веднъж бях виждала Елизабет в човешки образ, макар и от разстояние. Тя беше от местните леопардлаци. А дотогава смятах, че леопардите са част от антуража, който Падма води със себе си. След като Елизабет беше местна, значи другият леопард също можеше да е тукашен. Знаех само, че може да е всеки, с изключение на Зейн и Натаниел. Но Зейн ме беше признал за своя алфа и така се беше спасил. Ако самият той бе алфа, то победата над него ми гарантираше власт над всички леопарди и следователно никой от тях не беше тук. Поне теоретично. Тъй като бях човек, а не ликантроп, Господарят на зверовете все пак можеше да призове леопардите. Но аз щях да се опитам да ги запазя невредими. Интересно дали Елизабет бе направила подобен опит?