Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

„Вече разполагаш с огромна огнева мощ.“

Нямаше подпис, но явно беше от Едуард. Той бе започнал кариерата си като обикновен наемен убиец, но с хората му беше прекалено лесно и затова премина на чудовища. Едуард обичаше предизвикателствата. Вкъщи имах още един мини узи, също подарък от него. Той винаги притежаваше най-добрите играчки.

Свалих палтото и преметнах през рамото си колана с пистолета. Когато пак се облякох, преместих узито на гърба си. Не бе най-доброто място, но трудно се забелязваше. Вторият браунинг „Хайпауър“ също беше в скривалището. Пъхнах го в джоба си, а в другия джоб — още два пълнителя с патрони. Когато скочих на земята, палтото смешно провисна, но ми беше толкова голямо, че това не пораждаше подозрения.

Вампирите бяха прекратили спора. Лив мрачно се беше облегнала на джипа, сякаш Жан-Клод бе оставил за себе си последната дума или бе спечелил словесната надпревара.

Стоях и гледах Лив, и ми се прииска да я застрелям. Не защото ни беше предала, а защото ме бе накарала да се боя. Лошо основание. И при това причината беше моето нехайство. Старая се да не наказвам другите за собствените си грешки.

— Не мога да те оставя без наказание, Лив — рече Жан-Клод. — Съветът ще сметне това за слабост.

Тя само го погледна.

— Удари ме, ако така ще се почувстваш по-добре, Жан-Клод — тя се оттласна от джипа, с три дълги крачки преодоля разстоянието между нас и вирна брадичка като побойник, който предизвиква съперника си да нанесе първия удар.

— Не, Лив — поклати глава Жан-Клод и нежно я докосна по лицето. — Друго съм намислил.

Погали я по бузата.

Тя въздъхна и потърка лице о дланта му. Откакто бе попаднала в града, тя се опитваше да се вмъкне в леглото на Жан-Клод и никога не беше крила намерението си да се издигне, като спи с него. И беше много разочарована, че той не й съдейства.

Тя нежно го целуна по дланта.

— Всичко можеше да бъде другояче, ако не беше тази твоя домашна любимка.

Аз се приближих и застанах зад тях, но все едно не бях там. Те се намираха на някакво особено тяхно си място, което по чиста случайност се падна в полезрението ми.

— Не, Лив, не би могло да бъде другояче — отвърна Жан-Клод. — Не заради Анита не те допуснах до леглото си, а заради самата теб.

Ръката му стисна гърлото й. Пръстите му се впиха в плътта. С едно рязко движение Жан-Клод изтръгна гръкляна й.

Лив се свлече на асфалта, задушаваше се. Кръвта бликна от гърлото й, бълваше от устата й. Тя се затъркаля по гръб, стиснала с ръце шията си.

Аз застанах до него, загледана в Лив. Дълбоко в раната се показа костта на гръбнака. Очите й бяха облещени, изпълнени с болка и страх.

Жан-Клод изтри пръстите си с извадена отнякъде копринена кърпичка, като хвърли парчетата плът на асфалта, където те останаха да лежат, дребни и маловажни, и беше непонятно как е възможно липсата им да причини смърт.

Лив се гърчеше по асфалта. Лицето на Жан-Клод беше с обичайната красива и хладна маска, сякаш съзерцаваше луната. Лицето ми никога няма да има неговата съвършена красота, но дори без огледало знаех, че сега то е също толкова безизразно. Гледах как Лив се гърчи и не чувствах жал.

Никакъв студен вятър не й се притече на помощ. Мисля, че това я изненада, тъй като тя протегна ръце към Жан-Клод и го замоли с поглед да й помогне. Той не помръдна, потънал в своето велико, изпълнено с очакване, мълчание, сякаш се канеше да изчезне. Може би не го вълнуваше това, че Лив умира.

Ако бе човек, щеше да умре бързо. Но тя не беше и смъртта се бавеше. Лив не умираше. Не знам дали беше жалост, но не можех просто да стоя и да гледам как някой търпи толкова силна болка, такъв ужас.

Извадих браунинга от джоба на палтото си и го насочих в главата й.

— Ще сложа край на мъките й.

— Тя ще оцелее, ma petite . С времето вампирското й тяло само ще заличи тази рана.

— Защо новият й господар не й помага?

— Знае, че тя ще се излекува и без неговата помощ.

— Не иска да хаби енергията си напразно?

— Нещо такова — отвърна Жан-Клод.

Трудно беше да се определи със сигурност, защото кръвта пречеше, но раната като че ли започваше да зараства. Ала щеше да мине време, докато заздравее напълно.

— За нас е един вид официален поздрав да предложиш на другия гръкляна, или китката, или свивката на лакътя си. По-низшите предлагат плътта си на по-възрастните в знак на признаване на силата им. Това е мило и вежливо, но и е реалност, ma petite . Лив ми предложи гръкляна си и аз го приех.