Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Тя те е предала — поклатих глава. — Предала е всички.

— Ако не могат да подкупят някого, биха подложили на мъчения другиго и биха го измъчвали, докато ни предаде. Повече ми харесва първият метод — каза той.

Гледах ухилената физиономия на Лив през прореза на цевта и можех да натисна спусъка без каквото и да било угризение на съвестта. Тя вече бе сторила всичко, което е било по силите й, да ни навреди и въпросът не беше дали да я убия заради спасението на всички нас. Не се питах дали да натисна спусъка. Просто смятах, че тя заслужава смърт за предателството. Не гневът ме водеше и дори не отвращението, а чисто професионални съображения. Да позволиш на някого да те предаде и да го оставиш жив, означава да създадеш лош прецедент. Да дадеш лош пример. Изведнъж, сякаш някой ме разтърси силно и внезапно, осъзнах, че мисля за убийството й, без да влагам емоции. За мен то би било просто една добре свършена работа. Господи! Прибрах пистолета. Не исках да убия някого толкова хладнокръвно. Готова бях да извърша убийство, но то трябваше да има някакъв смисъл.

Лив се облегна назад на седалката си, ухилена до уши, доволна, че съм разбрала колко безполезно би било да стрелям в нея. Ако само можеше да проумее защо не го направих, щеше да се изплаши, но сега се криеше зад силата на този Странник. И вярваше, че той е щит, зад който би могла да се скрие от всичко. Ако тази нощ ме ядоса още малко, ще проверим това предположение, казах си аз.

Поклатих глава. Ако днес ми предстоеше да се срещна със страшилищата на вампирския народ, щяха да са ми необходими повече оръжия. В жабката на колата държах ножниците за сребърни ножове, които се носят на китката. Много често, когато облеклото ми не позволяваше да ги сложа, ги държах в джипа. Човек невинаги може да предвиди кога ще му потрябва хубав нож.

— Ще им кажа за всички оръжия, които видя — предупреди ме Лив.

Тъкмо пристягах ножовете.

— Ивет и Балтазар знаят, че имам пистолет. Не се опитвам да хитрувам, просто се подготвям.

Отворих вратата, излязох и се огледах дали няма някой друг наблизо, макар че наистина древните вампири умеят да се крият на почти открити места. Някои от тях превъзхождат хамелеоните по способността да се сливат с обкръжаващата ги среда. Видях един, който можеше да се загръща в сенките и после да ги сваля от себе си като плащ. Беше впечатляващо!

Лив се измъкна от колата и застана до мен. Твърде напомпани бяха мускулите й, за да скръсти непринудено ръце на гърдите си, но се опита. Пробва да си придаде равнодушния вид на телохранител по време на работа. Висока беше около метър и осемдесет и широка като трикрилен гардероб. Не беше необходимо да се старае кой знае колко, за да изглежда страховито.

Жан-Клод излезе от колата откъм моята страна и застана между нас. Не бях сигурна кого искаше да защити — мен или нея.

В ръцете му беше дългото палто на Ашър.

— Предлагам ти да го облечеш, ma petite , за да не се виждат оръжията.

— Ще им кажа за ножовете — отново предупреди Лив.

— Ако оръжията са на видно място, това се тълкува като явно предизвикателство — поясни Жан-Клод. — Някой може да реши, че трябва да ти ги отнеме.

— Нека да се опита.

Жан-Клод ми подаде преметнатото през ръката му палто с думите:

— Заповядай, ma petite .

Взех палтото. Той рядко казваше „заповядай“.

— Анита — повика ме Лив.

Погледнах я. Изражението й беше сериозно, суровото й скандинавско лице беше станало непроницаемо.

— Погледни ме в очите.

— Какво правите вие? — поклатих глава аз. — Седите и гледате старите филми за Дракула, за да запомняте репликите ли?

Лив заплашително пристъпи напред. Вдигнах поглед към нея.

— Лив, престани да се правиш на голям страшен вампир. Вече сме го отиграли това и ти не успя да ме поразиш с поглед.

— Постъпи, както иска тя, ma petite — рече Жан-Клод.

— Защо? — намръщих се аз. Откъде ли се взе у мен тази подозрителност?

— Защото, ако силата на Странника може да те омагьоса чрез очите на Лив, е по-добре да се разбере тук, на сравнително безопасно място, отколкото в обкръжението на по-силни врагове.

В думите му имаше логика, но идеята като цяло не ми допадна. Свих рамене.

— Добре.

Взрях се в лицето й, в сините й очи, макар че цветът им беше малко помътнял от уличното осветление.

Лив се обърна. Ивица жълта светлина от отворената врата на джипа падна върху очите й и им придаде забележителен виолетов, почти пурпурен оттенък. Най-красивото на лицето й бяха очите и аз винаги с лекота издържах втренчения й поглед.