Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Гледай да не мине твърде много време, преди да те спаси.

— Аз изобщо не чакам някой да ме спасява.

Жан-Клод гледаше през прозореца преминаващите коли и тихо поклащаше глава.

— Вече ми омръзна да те слушам, Ашър.

— Омръзна ти, защото казвам истината.

Жан-Клод се обърна към него.

— Не. Защото ми припомни за нея и за това, че някога, много отдавна, аз бях почти щастлив.

Двамата вампири се загледаха в очите.

— Но сега ти се предоставя втори шанс — рече Ашър.

— Може би и на теб, Ашър. Но само ако не се вкопчваш в миналото.

— Миналото е всичко, което имам.

— Аз нямам вина за това — каза Жан-Клод.

Ашър се оттегли обратно в мрака и се сгуши на седалката си. Сметнах, че засега Жан-Клод води в спора. Но, наречете го предчувствие, не мислех, че двубоят е приключил.

Сградата на „Цирка на прокълнатите“ някога е била голям склад. Отпред прилича на пътуващ цирк, фасадата му е цялата облепена с афиши за шоуто на изродите, има и светеща реклама с танцуващи клоуни. Отзад е просто една тъмна стена.

Спрях джипа на паркинга за служителите. Не беше голям, тъй като почти целият персонал живееше тук. Ако не напускаш това място, за какво ти е автомобил? Оставаше да се надяваме, че на нас все пак ще ни потрябва отново.

Изключих двигателя и в колата стана съвсем тихо. И двамата вампири бяха потънали в дълбоко мълчание и аз неволно поглеждах към тях, за да се убедя, че все още са там. Бозайниците умеят да се спотайват, но заекът, замрял в очакване лисицата да мине покрай него, целият трепери. Диша все по-учестено, сърцето му силно тупти. Вампирите повече приличат на змиите, които се проточват по цялата си дължина и застиват. Те не създават нито усещането, че са спрели да се движат, нито че движението им ще се възобнови. В такъв мъртъв момент змията изглежда нереална, повече прилича на предмет на изкуството, на нещо изваяно, не живо. Жан-Клод сякаш беше потънал в кладенеца на безмълвието, където е забранено всяко движение, дори дишането.

Отново погледнах Ашър. Той седеше на задната седалка напълно неподвижно — една съвършена, но лишена от живот златна статуя.

Мълчанието изпълни джипа като ледена вода. Прииска ми се да плесна с ръце, да извикам, да предизвикам някакъв шум, за да се сепнат и съживят отново. Но знаех, че няма да има никакъв смисъл. Резултатът щеше да бъде само мигване и поглед, който нямаше да бъде и може би никога не е бил човешки.

Роклята ми силно шумеше по тапицерията.

— Дали ще ме обискират?

В наситената с напрежение тишина гласът ми прозвуча глухо.

Жан-Клод изящно мигна, после обърна глава към мен. Погледът му беше по-скоро спокоен, отколкото празен. Бях започнала да се чудя дали тази неподвижност при вампирите не е форма на медитация. Ако оцелеехме тази нощ, щях да ги попитам.

— Това е предизвикателство, ma petite . Те няма да ни попречат да бъдем опасни. Макар че на твое място аз не бих изложил на показ оръжието си. Това пистолетче е чудесно.

— Имах предвид още оръжия — поклатих глава аз.

— Още ли? — повдигна вежди той.

Обърнах се към Ашър. Той примигна и вдигна поглед към мен. Включих осветлението и за първи път видях истинския цвят на очите му. Бяха сини. Но тази характеристика не е съвсем точна. Те бяха толкова светлосини, колкото тъмносини бяха очите на Жан-Клод. Бледо, студено сини, поразителното синьо на очите на хъски. Но не само очите, а и косите видях по-добре. По-рано ми се сториха златисти — естественият златист цвят на тъмен блондин. На по-правдивата светлина в автомобила разбрах, че това не е просто илюзия на слабото осветление, те наистина бяха златисти. Такъв цвят бях виждала само на етикет на бутилка или на кутия с боя за метали. Съчетанието от очите и косите бе пленително. Без белезите, той би изглеждал нереално красив.

Преместих погледа си към другия вампир. Той беше по-красив и нямаше белези. Красотата на Ашър беше съвсем малко по-мъжка.

— Една и съща вампирка ви е родила, нали? — попитах.

Жан-Клод кимна, Ашър просто ме погледна.

— Тя какво, да не е искала да създаде разплодник за неестествено красиви расови вампири?

Ашър се засмя отривисто, със смях, подобен на лай. Той хвана с пръсти кожата на изранената част на лицето си и така я дръпна, че тя се отлепи и разкри бледата вътрешна обвивка на очна ябълка. Лицето се превърна в противна маска.

— Намираш ме за хубав, така ли, Анита? — той пусна кожата и тя се върна на мястото си, еластична, и в това си качество съвършена.