Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Не знам какво става с него, но ти би трябвало да знаеш. Все пак ти си Господар на града.

— Какво се е случило, Жан-Клод? Какво още не е наред? — попитах аз.

— Аз съм длъжен да мога да усещам своите подчинени, ma petite . Ако се съсредоточа, сякаш долавям някакъв… фонов шум. Чувам приливите и отливите му. В екстремни ситуации усещам болката им или страха им. Сега се съсредоточавам, но пред мен сякаш има стена.

— Господарят на Балтазар не ти дава да чуваш виковете на твоите вампири — рече Ашър.

Жан-Клод замахна с ръка с почти магическа бързина. Хвана Ашър за яката на палтото и я завъртя в задушаваща примка. После каза:

— Аз… нищо… лошо… не съм… направил. Те нямат право да пакостят на моите вампири!

Ашър не се опита да се освободи. Той просто го гледаше втренчено.

— За първи път от четири хиляди години в Съвета се освободи място. Този, който създаде такава ситуация, той ще заеме мястото. Така повелява законът за наследството.

Жан-Клод бавно разтвори пръсти и пусна Ашър.

— Аз не го искам.

— В такъв случай не трябваше да убиваш Земетръсеца.

— Тогава той щеше да ни убие — казах аз.

— Привилегия на член на Съвета — рече Ашър.

— Това е абсурдно — възпротивих се аз. — Искаш да кажеш, че задето тогава не паднахме мъртви, ще ни убият сега?

— Никой от пристигналите тук няма намерение да убие когото и да било — увери ме Ашър. — Повярвай ми, аз гласувах „за“, но се оказах в малцинство. Съветът иска само да се увери, че Жан-Клод не се опитва да създаде свой собствен малък Съдет.

Двамата с Жан-Клод го погледнахме. Наложи ми се да насоча вниманието си отново към пътя, преди да успея да се отърся от учудването си.

— Ашър, дрънкаш глупости — каза Жан-Клод.

— Не всички са доволни от сегашните правила на Съвета. Някои казват, че те са твърде консервативни.

— Така приказват вече четиристотин години — отбеляза Жан-Клод.

— Да, но досега нямаше алтернатива. Някои са на мнение, че отказът ти да заемеш креслото в Съвета е ход, целящ установяването на нов ред.

— Знаеш ли защо не приех креслото?

Ашър се засмя и тих екот от този смях заигра по кожата ми.

— Защо, Жан-Клод?

— Няма да ми стигнат силите да задържа такова място в Съвета. Още първият съперник ще почувства това и ще ме убие, за да заеме сам креслото.

— И все пак ти уби член на Съвета. Как успя, Жан-Клод?

Ашър се облегна на гърба на седалката ми — чувствах го. Взе една къдрица от косата ми и аз отдръпнах глава.

— Къде отиваме, по дяволите? Ашър, струва ми се, че ти трябваше да указваш посоката — рекох аз.

— Не е необходимо — каза Жан-Клод. — Те са завзели „Цирка“.

— Какво? — вторачих се в него и само по една щастлива случайност джипът не се отклони от пътя. — Какво каза?

— Все още не си разбрала? Странника, господарят на Балтазар, блокира моята сила и силата на моите вампири и не им позволява да се свържат с мен.

— Ами твоите вълци? Би трябвало да си ги усетил. Те са зверове, които се подчиняват на зова ти — рекох аз.

Жан-Клод се обърна към Ашър.

— Само един вампир може да забрани на моите вълци да ме повикат на помощ — Господарят на зверовете.

Ашър постави брадичката си на облегалката на седалката ми и аз усетих, че кимна.

— Отмести се от мен — предупредих го.

Той вдигна глава, но не помръдна.

— Явно ме смятат за много силен, щом веднага изпратиха двама господари на Съвета — каза Жан-Клод.

— Единствено ти, Жан-Клод — отривисто се изсмя Ашър, — можеш да бъдеш толкова надменен и да сметнеш, че двамата господари на Съвета са дошли в тази страна само заради теб.

— Ако не са дошли да ми дадат урок, тогава защо са тук? — попита Жан-Клод.

— Нашата Тъмна царица поиска да разбере каква е ползата за вампирите от легалното им пребиваване в Щатите. Пътувахме от Бостън до Ню Орлиънс и Сан Франциско. Тя решаваше кои градове да посетим и в каква последователност. Нашата Тъмна царица неотдавна напусна Сейнт Луис… и теб.

— Защо? — попита Жан-Клод.

— Царицата на кошмарите може да прави каквото си поиска — каза Ашър. — Заповядва ни да заминем за Бостън, и ние заминаваме.

— Ако ти каже да излезеш на слънце, ще излезеш ли? — стрелнах го с очи аз. Той беше толкова близо до мен, че никакво огледало не ми беше необходимо.

Лицето му беше безизразно, красиво, непроницаемо.

— Може би — отвърна той.

Отново загледах пътя.

— Вие сте луди. Всички сте луди!

— Напълно си права — каза Ашър и помириса косата ми.