Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Държах го на прицел, без да помръдвам. Неотдавна бях видяла и още по-неприятна гледка — вампир, чието лице бе изгнило наполовина. Едното му око се блещеше от празна орбита. В сравнение с него Ашър беше направо модел от корицата на списание. Ала тези белези изглеждаха още по-ужасно в контраст с красотата на запазената част от лицето му. На този фон бяха непоносимо зловещи. Очите му бяха незасегнати, а носът, пълните устни и контурът на лицето плаваха сред море от белези. Жан-Клод бе успял да избави Ашър от фанатиците, но Джулиана бе изгорена като вещица.

Ашър така и не прости на Жан-Клод за смъртта на жената, която и двамата бяха обичали. Всъщност, доколкото ми е известно, той бе пожелал и моята смърт.

Бе готов да отмъсти на Жан-Клод, като убие неговия човешки слуга. Досега Съветът бе отказвал да удовлетвори искането му.

— Бавно се отдръпни от джипа — казах аз.

— Ще ме застреляте, задето съм се облегнал на колата ви? — попита той. Гласът му бе весел, приятен. Тонът и подборът на думите му напомняха за Жан-Клод в началото на нашето познанство. Ашър се изправи, като се оттласна от джипа, без да си послужи с ръцете. Пусна към мен колелце дим и отново се засмя.

Смехът се плъзна по кожата ми, все едно докосвах козина — мек, но и някак нашепващ за смърт. Такъв беше и смехът на Жан-Клод и ужасно ме дразнеше.

Жан-Клод си пое дъх дълбоко и на пресекулки и пристъпи напред. Той не застана в полезрението ми и не ми каза да сваля пистолета.

— Защо си тук, Ашър?

В гласа му имаше нещо, което рядко ми се случваше да чуя: съжаление.

— Тя ще ме застреля ли?

— Попитай я сам. Не аз държа пистолета.

— Значи е вярно. Ти не командваш собствения си слуга.

— Най-добрите слуги са тези, които идват при теб доброволно. Ти ме научи на това, Ашър, ти и Джулиана.

Ашър хвърли цигарата на земята и направи две бързи крачки напред.

— Недей! — казах аз.

Той стисна юмруци, гневът му прекоси нощта с напрежението на приближаваща мълния.

— Никога, никога вече не произнасяй името й! Не си достоен да го изричаш, нямаш това право!

Жан-Клод леко се поклони.

— Както обичаш. А сега кажи какво искаш, Ашър. Анита може да изгуби търпение.

Ашър се вторачи в мен. Измери ме с поглед от главата до петите, но без сексуално любопитство, макар в този поглед да имаше и похот. Оглеждаше ме така, сякаш бях лека кола, която се кани да купи. Очите му бяха със странен светлосин оттенък.

— Наистина ли би ме застреляла? — той обърна главата си така, че да не виждам белезите по лицето му. Знаеше съвсем точно как падат сенките. При това ми се усмихна така, сякаш от мен се очакваше да се разтопя в обувките си. Не се получи.

— Остави чародейството и ми посочи поне една причина да не те убия.

Той обърна главата си и един голям кичур златиста коса се разсипа по дясната половина на лицето му. Ако нощем виждах по-лошо, косата можеше да скрие белезите.

— Съветът отправя своята покана към Жан-Клод, Господар на град Сейнт Луис, и към неговия човешки слуга, Анита Блейк. Настояват да дойдете тази нощ.

— Можеш да прибереш пистолета си, ma petite . В пълна безопасност сме до срещата със Съвета.

— Така ти се струва — казах аз. — Последното, което чух за Ашър, е, че искал да ме убие.

— Съветът отхвърли молбата му — отвърна Жан-Клод. — Човешките ни слуги са твърде скъпи, за да се съгласи.

— Много правилно — отбеляза Ашър.

Двамата вампири се вторачиха един в друг. Очаквах всеки от тях да опита вампирската си сила върху другия, но не стана така. Те просто стояха един срещу друг и се гледаха очи в очи. Лицата им бяха безизразни, но ако бяха хора, аз щях да им предложа да се прегърнат и да се помирят. Дори във въздуха се усещаше колко страдат. Разбрах нещо, което дотогава не знаех: някога те се бяха обичали. Само любовта може да премине в такова горчиво съжаление. Свързваше ги Джулиана, но тя не бе единствената, която бяха обичали.

Време беше да прибера пистолета, но мисълта, че трябва да се разголя на паркинга, беше изнервяща. Беше крайно време да се снабдя с шикозен вечерен костюм с панталон. Роклите не вършеха работа, ако ти се налага да носиш оръжие.

Тримата бяхме сами на паркинга. Аз се обърнах с гръб към тях и повдигнах роклята си, за да скрия пистолета.

— Не се стеснявай от мен, моля — каза Ашър. Оправих дрехата си и се обърнах.

— Не се ласкай!

Той се усмихна. На лицето му се изписа добродушие, снизхождение и още нещо. Тъкмо това „още нещо“ ме тревожеше.