Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Да, и с това обича да се занимава.

Не можах да скрия отвращението си.

— Боже мой, това е… — не намирах думи. После открих една: — Това е некрофилия!

— Ако няма нищо друго в наличност, тя ще използва мъртво тяло, но истинска радост за нея е да й падне разложен съживен труп. Тя би проявила голям интерес към твоя талант, ma petite . Ти би могла да съживяваш за нея безкрайно много партньори.

— Не бих възкресявала мъртъвци за нейно развлечение.

— Отначало не — съгласи се той.

— При никакви обстоятелства!

— Съветът умее да намира обстоятелства, които да те заставят да правиш практически всичко.

Гледах лицето му и съжалявах, че не мога да прочета нищо по него. Но разбрах. Той вече се криеше от тях.

— Колко дълбока е дупката, в която се намираме?

— Достатъчно, че да ни погребат всички вътре, ако Съветът поиска.

— Може би не трябваше да прибирам пистолета си — казах аз.

— Може би — отвърна той.

Донесоха сметката. Платихме и излязохме. Отбих се до дамската тоалетна и пак извадих пистолета. Жан-Клод взе ключовете от колата, така че не ми се налагаше да държа нищо друго, освен пистолета. Разстоянието от тоалетната до входната врата не беше голямо. Или никой не забеляза черния пистолет на фона на черната рокля, или просто никой не искаше да се забърква. Нима можеше да се очаква друго?

На паркинга цареше пълен мрак, само светлината от лъскавите коли се отразяваше в локвите. Ягуар, волво, мерцедеси — това бяха преобладаващите марки. Моят джип блесна в самия край на плаца. Когато тръгнахме между колите, аз го изгубих от поглед. Жан-Клод стисна в юмрук ключовете ми, за да не дрънчат, докато вървим. Не се държахме за ръце. Бях хванала файърстара си, насочен към земята, но готов за стрелба. Оглеждах внимателно паркинга. Не се опитвах да скрия какво правя: всяко ченге би разбрало от метри разстояние. Усилено търсех опасност, търсех мишени.

Чувствах се и глупаво, и тревожно. По кожата на голите ми рамене и надолу по гърба пълзяха студени тръпки. Глупаво беше, разбира се, но би ми било по-добре в джинси и риза. Някак по-уверено бих се чувствала.

— Струва ми се, че ги няма тук — промълвих аз.

— Сигурен съм, че си права, ma petite . Ивет и Балтазар ни казаха, каквото имаше да ни предадат, и са се върнали при господарите си.

Стрелнах го с очи, но веднага продължих огледа на паркинга.

— Тогава защо съм в бойна готовност?

— Защото Съветът пътува със своя антураж, ma petite . Мога да ти гарантирам, че пак ще се срещнем с тях тази вечер.

— Страхотно.

Минахме покрай последните автомобили между нас и джипа, на който имаше облегнат човек. Файърстарът веднага бе насочен в него. Дори не се замислих — чиста параноя… о, простете, предпазливост.

Жан-Клод застина до мен, напълно неподвижен. Старите вампири умеят това — престават да се движат, да дишат и всичко останало. Сякаш ако за миг извърнеш поглед, те може да изчезнат.

Мъжът стоеше, извърнат странично спрямо нас, облегнат на задницата на джипа. Тъкмо се канеше да запали цигара. Ще си речеш, че не ни вижда, но за всеки случай го държах на прицел. Той знаеше, че сме там. Кибритената клечка пламна и освети един от най-съвършените профили, които съм виждала. Златистите коси, озарени от пламъка, се спускаха на гъста вълна до раменете и обрамчваха лицето. С привично движение той хвърли клечката на асфалта, извади цигарата от устата си и вдигна лице към небето. Светлината от уличните лампи заигра по лицето му и по златистите коси. Той пусна три идеални кръгчета дим и се разсмя.

Този смях пробяга по гърба ми като докосване, накара ме да потреперя и да се запитам как така, по дяволите, можах да си помисля, че това е човек.

— Ашър — продума Жан-Клод. Тази единствена дума беше изречена сухо, като лишена от съдържание. Но аз с мъка се възпрях да не се обърна към Жан-Клод. Знаех кой е Ашър, но само по слухове. Ашър, неговият слуга, Джулиана и Жан-Клод няколко десетилетия бяха пътували из Европа. Това беше menage a trois 6 6 Съжителство на трима души на семейни начала (фр.). — Б.р. — най-близкото до семейство съжителство, което Жан-Клод бе имал, откакто беше станал вампир. После Жан-Клод бе повикан при умиращата си майка, а Джулиана и Ашър попаднаха в лапите на Църквата. С други думи — при ловците на вещици.

Ашър се обърна с десния си профил към нас. Уличната светлина, която бе ласкава за лявата половина на лицето му, изведнъж стана жестока. Дясната половина на лицето му приличаше на разтопен восък. Белези като от изгаряне с огън и киселина, но всъщност бяха следи от светена вода. Вампирите не умеят да лекуват раните си, нанесени им с осветени предмети. Свещениците имаха теория, че е възможно дяволът да се изгори чрез капчици светена вода.