Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Touche, ma petite, touche 5 5 Трогнат съм, малката ми, трогнат съм (фр.). — Б.р. — поклони се леко той и кимна.

Погледна през рамото ми и се вцепени. Усмивката мигом изчезна, сякаш забърсана. Лицето му се превърна в непроницаема маска. Знаех, дори без да се обръщам, че зад гърба ми стои някой, от когото Жан-Клод се страхува.

Изпуснах си салфетката, вдигнах я с лявата си ръка, докато с дясната издърпах своя файърстар. Когато се изправих, поставих пистолета върху коленете си. Престрелка в „Демиш“ — е, идеята не беше много добра идея, но не за първи път ми хрумваше нещо подобно.

Обърнах се и видях, че между масите и кристалните чаши към нас приближават мъж и жена. Тя изглеждаше висока, но само докато човек не забележи токчетата на обувките й — бяха поне десетсантиметрови. Ако се опитам да ходя с такива обувки, бих си счупила крака още на първата крачка. Роклята й беше бяла, с четвъртито деколте, вталена и бе по-скъпа от цялото ми облекло заедно с пистолета. Косата й беше светлоруса, почти бяла и пасваше по цвят на роклята, а раменете й бяха обвити в кожа от бяла норка. Косата беше разкошна, събрана на кок и по нея проблясваха сребристи искрици и кристални пламъчета от диаманти, сякаш бе корона. Жената беше бледа като тебешир и дори гримът не можеше да скрие, че този ден все още не беше пила кръв.

Мъжът беше човек, макар че от него струеше една енергия, която ме изпълваше с желание да го лиша от човешкото в него. Матовата му кожа беше с възхитителен шоколадов загар. Буйната му кестенява коса, обръсната на слепоочията, падаше на къдрици. Тъмнокафявите му очи следяха Жан-Клод неотклонно, с радост, но това беше горчива радост. Носеше бял ленен костюм и копринена вратовръзка.

Двамата спряха до нашата маса, както и очаквах. Красивото лице на мъжа беше обърнато единствено към Жан-Клод — сякаш аз въобще не бях там. Имаше много изразителни черти — от високите скули до орловия нос. Съвсем лека промяна в чертите, и това лице би изглеждало грозно. В този си вид обаче беше направо поразително, изключително мъжествено.

Жан-Клод стана, отпуснал свободно ръце покрай тялото. Красивото му лице беше безизразно.

— Толкова време мина от последната ни среща, Ивет.

— Да, много време, Жан-Клод — каза тя с великолепна усмивка. — Помниш ли Балтазар? — тя докосна ръката на мъжа и той покорно обгърна талията й, след което долепи леко устни до бледата й буза. Едва тогава ме погледна за първи път. Никога мъж не ме беше гледал така. Ако беше поглед, отправен от някоя жена, щях да помисля, че ревнува. Вампирката говореше перфектен английски, но с френски акцент.

— Разбира се, че го помня — отвърна Жан-Клод. — Времето, прекарано с Балтазар, завинаги ще остане паметно за мен.

Мъжът се обърна към Жан-Клод.

— Явно не толкова паметно, че да останеш с нас — и той говореше с френски акцент, но се долавяше и друг. Все едно да смесиш синьо и червено, за да получиш мораво.

— Аз съм господар на своята територия. Нали за това си мечтае всеки?

— Някои мечтаят за кресло в Съвета — отговори Ивет. Гласът й все още издаваше веселост, но в него се долавяше и още един нюанс — като да плуваш в мътна вода, наясно, че наблизо има акули.

— Аз не се стремя към такива висини над облаците — каза Жан-Клод.

— Нима?

— Да.

Тя се усмихна, но очите й останаха хладни и пусти.

— Ще видим.

— Няма нищо за гледане, Ивет. Доволен съм от сегашното си положение.

— Ако е така, няма защо да се боиш от нас.

— Ние по принцип не се боим — казах аз и се усмихнах.

И двамата ме погледнаха, сякаш бях куче, изпълнило интересен номер. Вече сериозно започваха да не ми харесват.

— Ивет и Балтазар са представители на Съвета, ma petite .

— Радвам се за тях.

— Струва ми се, че не й направихме кой знае какво впечатление — рече Ивет и се обърна с цялото си лице към мен. Очите й бяха сиво-зелени, с кехлибарени петънца около зениците. Почувствах, че се опитва да ме всмуче в тези очи, но не й се удаваше. От силата й кожата ми настръхна, но тя не успя да ме заплени с поглед. Силна беше, но не и господар на вампири. Усещах възрастта й като главоболие. Не по-малко от хиляда години. Последната вампирка на такава възраст, която срещнах, едва не ме вкара в гроба. Но Николаос тогава беше Господарка на града, а Ивет не можеше и да си мечтае за това. Ако за хиляда години вампирът не постигне статуса на Господар, никога няма да му се случи. С възрастта вампирът набира сила и умения, но си има предел. Ивет беше достигнала своя. Гледах я в очите, мощта й гъделичкаше кожата ми, но нищо не можеше да ми направи.