Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Ако отговорът беше да, щеше да ми го кажеш, а не да ме провокираш.

— Ще ти бъде ли мъчно за къдриците ми?

— Бих могла да ти отвърна със същото.

Той се ококори в престорен ужас.

— Само не славната ти корона, ma petite, ton Dieul — Той ми се присмиваше, но аз бях свикнала.

— Нямах представа, че е възможно ленен панталон да е толкова тесен.

Усмивката му се разшири.

— Нямах представа, че можеш да скриеш пистолет под такава… тънка рокля.

— Ако не прегърна някого, няма как да разбере.

— Така е.

Дойде сервитьорът и попита какво ще пием. Аз поръчах вода и кола. Жан-Клод отказа. Ако можеше да си поръча нещо, щеше да е единствено вино.

Премести стола си и седна почти до мен. Щеше да остане така, докато сервират вечерята, но обичаше да избираме ястията заедно. Бяха ми нужни няколко срещи на вечеря с него, докато разбера какво иска. Всъщност не какво иска — какво му е нужно. Аз бях неговият човешки слуга. Носех три от белезите му. Един от страничните ефекти на втория беше възможността Жан-Клод да се храни чрез мен. Така че, ако тръгнехме на дълго морско пътешествие, нямаше да се наложи той да пие кръв от пасажерите. Аз щях да го храня известно време. Можеше също и да усеща вкуса на храната, която ядях.

За първи път след почти четиристотин години той можеше да изпитва удоволствие от храненето, въпреки че аз трябваше да ям вместо него. Това бе нищожно в сравнение с другите неща, които ни даваше нашата връзка, но него като че ли го радваше най-много. С детински възторг си поръчваше храна и ме гледаше как я поглъщам, вкусваше я чрез мен. Когато бяхме сами, се търкаляше по пода като котарак и притискаше с ръце устата си, сякаш в опит да изцеди и последната капчица вкус. В тези моменти беше направо умилителен — единствено и само тогава. Жан-Клод беше великолепен и чувствен, но не и умилителен. С това ядене заради него за шест седмици качих два килограма.

Жан-Клод преметна ръка през облегалката на стола ми и двамата зачетохме менюто. Той се наведе толкова близо, че косата му докосна бузите ми. Ароматът на парфюма му… простете, на одеколона му, милваше кожата ми. Макар че да се нарече одеколон ароматът, който се носеше от него, бе все едно да се нарече „Брут“ препарат против насекоми.

Отместих глава от ласките на косата му, най-вече защото близостта му блокираше мислите ми. Може би ако бях приела поканата му да отида да живея с него в „Цирка на прокълнатите“, този плам щеше да се уталожи. Но аз реших да наема спешно къща в отдалечен район, за да не пострада някой съсед от случаен куршум — по тази причина напуснах предишното си жилище. Къщата никак не ми харесваше. Не си падах много по къщи. Предпочитах да живея в многоетажна сграда, но и там, уви, има съседи.

Дантелените обшивки по сакото на Жан-Клод дращеха почти голите ми рамене. Той отпусна длан на рамото ми, връхчетата на пръстите му се плъзнаха лекичко по кожата. Кракът му докосна бедрото ми и аз осъзнах, че не бях чула нищичко от онова, което ми бе казал. Смутих се.

Той млъкна и онези негови изключителни очи се впиха в мен от сантиметри разстояние.

— Опитвах се да ти кажа какво съм избрал от менюто. Чу ли ме изобщо?

Поклатих глава.

— Извинявай.

Той се засмя и този смях се плъзна по кожата ми като дъха му — топъл и ласкав. Това беше вампирски трик, но от по-елементарните, а в случая за нас беше нещо като любовна игра на обществено място. Насаме правехме друго.

— Не е необходимо да се извиняваш, ma petite — прошепна в ухото ми. — Знаеш, че ми е приятно, когато ти действам… опияняващо.

Отново се засмя и този път го отблъснах.

— Седни си на мястото. Достатъчно време имаше да решиш какво искаш.

Той послушно премести стола си.

— Това, което искам, го имам, ma petite .

Наложи се да сведа поглед, за да избегна неговия. Топлината пропълзя нагоре по шията ми към лицето и не можех да я спра.

— Ако имаш предвид какво ми се яде, това е друг въпрос — продължи той.

— Иронията ти ме пробожда в сърцето!

— Бих могъл да те пробода и на доста други места.

Имах чувството, че повече от това няма накъде да се изчервя. Грешах.

— Престани.

— Обичам да те карам да се изчервяваш. Очарователна си!

Тонът му ме накара да се усмихна против волята си.

— Не съм с тази рокля, за да изглеждам очарователна. Исках да бъда изискана и секси.

— А нима не може да бъдеш изискана, секси и очарователна едновременно? Има ли правило, което изключва съчетаването на тези три качества?