Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Жан-Клод бе запазил маса в „Демиш“ — един много приятен ресторант. Трябваше да изтичам до къщата, която бях наела неотдавна, за да се преоблека. Това ме забави, затова се разбрахме да се срещнем направо в ресторанта. Неприятното, когато отиваш на изискана среща с гадже, е, че не знаеш къде да денеш оръжието си. Секси поличките са страшно неудобни в такива случаи — просто няма къде да го скриеш.

Официалната рокля прикрива повече, но пък ваденето на пистолета е трудно. Всяка прилепваща по тялото дреха усложнява нещата. Тази вечер бях облякла рокля с тънки презрамки и толкова високи цепки от двете страни, че се наложи да подбера чорапогащник в подходящия черен нюанс и дантелено черно бельо. Достатъчно добре се познавах, за да знам, че понякога по време на вечеря се разсейвам и оставям бельото ми да се види. А ако се наложеше да извадя пистолета си — със сигурност. Защо изобщо да нося бельо, в такъв случай? Отговор: носех деветмилиметров файърстар, затъкнат около кръста.

Коланът ми представляваше еластична лента над бельото, но под роклята. Беше пригоден за носене на пистолет под риза с копчета. Със свободната си ръка издърпваш нагоре ризата, с другата вадиш пистолета и voila — започваш да стреляш. С вечерна рокля е по-сложно, защото се налага да повдигнеш цял топ плат, докато се добереш до пистолета. Все пак е по-добре от нищо, стига противникът да е навит да потърпи. С тази рокля с цепките обаче можех да пъхна ръка в една от тях, да издърпам пистолета от колана и да го измъкна през цепката. Пак си трябваше време, но не беше и съвсем бавно. Проблемът беше, че не можех да нося този колан с плътно прилепнала по тялото рокля — кой трупа тлъстини с форма на пистолет.

Бях подбрала и сутиен без презрамки, подходящ на дантелените ми пликчета, така че щом свалях роклята и пистолета, да изглежда секси. Токчетата на обувките ми бяха по-високи, отколкото обикновено понасях, но иначе трябваше да подкъся роклята. И тъй като не обичам да шия, избрах токчетата.

Единственият голям недостатък на тънките презрамки на роклята беше, че се разкриваха ръцете и плещите ми, заедно с всичките белези по тях. Беше ми хрумвало да си купя нещо късичко за отгоре, но тази рокля не се съчетаваше със сако. Така че щях да мина и без него. Жан-Клод бе виждал белезите неведнъж, а хората, които бяха достатъчно нагли, че да се обърнат да ме огледат втори път — е, нека си напълнят очите.

Бях станала направо факир в гримирането — сенките, руж и червилото. Червилото този път беше много наситено червено, но ми отиваше. Бледа кожа, черна чуплива коса, тъмнокафяви очи. Обичах контрастите и тъмночервеното червило ми пасваше идеално. Бях се постарала да изглеждам шикозно и така се чувствах, докато не зърнах Жан-Клод.

Той седеше край масата и ме чакаше. Видях го още от входа, макар че салонният управител трябваше да обслужи още двама души преди мен. Нямах нищо против — гледката ми харесваше.

Косата на Жан-Клод е черна и къдрава, но сега бе направил нещо с нея и изглеждаше мека и права, спускаше се по раменете му, а връхчетата й бяха леко извити навътре. Лицето му изглеждаше още по-изтънчено, като най-фин порцелан. Не беше просто красив, а прекрасен. Не бях съвсем сигурна какво предпазва лицето му да не изглежда женствено — нещо в овала на бузите, в извивката на челюстта… Човек никога не би могъл да го сбърка с жена. Беше облечен в кралско синьо — в този цвят не го бях виждала никога. Късото му сако с метални отблясъци беше с черни дантелени апликации във форма на цветя. Ризата му, както обикновено, беше надиплена в стил седемнайсети век, но днес бе в наситено тъмносиньо до самата пищна висока яка, обрамчваща лицето; с дантела бяха обшити и ръкавите на сакото, които стигаха до изящните му бели китки.

Държеше в ръка празна винена чаша — хванал я беше за столчето, въртеше я между пръстите си и гледаше как светлината се пречупва през кристала. Не можеше да си позволи повече от глътка вино и това го натъжаваше.

Салонният управител ме поведе покрай масите към него. Жан-Клод вдигна поглед и щом видях лицето му, сърцето ми прескочи, а дъхът ми внезапно секна. На фона на синята яка, очите на Жан-Клод изглеждаха още по-сини от всякога, вече не с цвета на среднощно небе, а кобалтови, като хубав сапфир. Ала никакъв скъпоценен камък не можеше да побере в себе си толкова интелект и тайнственост. Докато вървях към масата, се разтреперих от този поглед. Не от студ, нито от страх. Беше очакване.