Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Да, общо взето е така. Всичко ли ми разказа, Анита — всичко, което знаеш?

Вдигнах ръката си за скаутска клетва.

— Нима бих те излъгала?

— Ако е в твой интерес, да.

Гледахме се втренчено и настана толкова плътно мълчание, че с брадва да го разсечеш. Продължи дълго. Долф грешеше, ако смяташе, че аз първа ще го наруша. Напрежението между нас не беше свързано с този случай, а с неговото неодобрение на избора ми на гадже. Недоволството му увисна помежду ни. То тегнеше, притискаше, чакаше да се извиня или да кажа през смях: „Да му се не види, шегувам се“. Само защото се срещах с вампир, Долф вече не ми вярваше както преди. Разбирах го. Два месеца по-рано, или дори по-малко, аз също бих постъпила така. Но в крайна сметка аз излизам с който и каквото си реша. И аз, и Долф трябваше да приемем този факт.

Ала Долф ми беше приятел и аз го уважавах, дори често бяхме на едно мнение. Но довечера, ако изобщо успея да се измъкна от тази проклета болница, щях да се срещна с Жан-Клод. Въпреки съмненията ми по отношение на Ричард, на морала въобще и на ходещите мъртъвци в частност, страшно ми се искаше да отида на тази среща. При самата мисъл за Жан-Клод, който ме очаква, тялото ми се изпълваше с напрегнатост и топлина. Смущаващо, но вярно. Струва ми се, че само раздялата ми с Жан-Клод би удовлетворила напълно Долф, а този вариант вече не го разглеждах по много причини. Така че седях и гледах Долф, а той гледаше мен. Тишината ставаше все по-дълбока, чуваше се само тиктакането на часовника.

Избави ни почукване на вратата. Полицаят, който вече стоеше до вратата като новобранец, прошепна нещо на Долф, който кимна и затвори. Погледна още по-недружелюбно, ако това изобщо беше възможно.

— Полицай Уейн каза, че са дошли трима родственици на Стивън. Каза също, че ако и тримата са му роднини, е готов да си изяде пистолета.

— Кажи му да не се стяга — отвърнах аз. — Те са членове на една и съща глутница. За върколаците глутницата е повече от семейство.

— Но юридически те не са родственици — уточни Долф.

— Колко от своите хора си навит да загубиш, когато през тази врата влезе следващият върколак?

— Ние умеем да стреляме не по-зле от теб, Анита.

— Все пак сте длъжни първо да ги предупредите, а после да стреляте, нали? Трябва да се отнасяте с тях като с хора, а не като с чудовища, иначе ще се озовете пред комисията.

— Има свидетели, че си отправила предупреждение към Зейн… фамилията му не е посочена.

— Бях в настроение да проявя великодушие.

— Стреляла си в него пред свидетели. Това винаги пробужда твоето великодушие.

Отново започнахме да се гледаме. Може би не всичко се свеждаше до моя романс с вампира. Може би имаше връзка и това, че Долф, който бе ченге до мозъка на костите си, бе започнал да подозира, че убивам хора, че съм убийца. И наистина, тези, които ме нараняваха или заплашваха, изчезваха безследно. Не бяха много, но достатъчно. Преди по-малко от два месеца при самозащита убих двама на публично място, така че телата нямаше как да бъдат скрити. Така и не отидох на съд — и двамата се оказаха наемни убийци, а списъкът на жертвите им беше повече сантиметри от ръста ми. Отпечатъците от пръстите на жената дадоха отговор на серия от политически убийства, за които от Интерпол се бяха скъсали да лъжат. За такива като тях никой не скърби — със сигурност не и ченгетата.

Но това подхранваше подозренията на Долф. Дори ги потвърждаваше донякъде, да му се не види!

— Долф, защо ме препоръча на Пийт Маккинън?

Толкова дълго мълча, че вече реших, че няма да отговори.

— Защото ти си най-добрата в своята област, Анита. Понякога не съм съгласен с твоите методи, но ти помагаш да се предотвратяват убийствата и да се прибират бандитите, където им е мястото. На местопрестъплението действаш по-добре от някои детективи от моята група.

За Долф това си беше цяла реч. Зяпнах от учудване, после затворих уста.

— Благодаря, Долф — казах след малко. — Направен от теб, този комплимент значи много.

— Само дето губиш много време с тези проклети изчадия, Анита. Нямам предвид само с кого имаш връзка, а изобщо. Ти толкова отдавна играеш по техните правила, че понякога забравяш какво е да си нормален.

Усмихнах се.

— Изкарвам си прехраната със съживяване на мъртъвци, Долф. Никога не съм била нормална.

Той поклати глава.

— Не се прави, че не разбираш за какво говоря, Анита. Не кучешките зъби и не козината правят от човека чудовище — или поне невинаги само те. Понякога е важно да знаеш къде да спреш.