Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Само че не всичко се свеждаше до Ричард. Сега ставаше въпрос и за Стивън. Веднъж той ми бе спасил живота и аз все още не му бях върнала жеста. И освен това той е от онези, които стават жертва на всеки — така беше до днес. Да, Зейн едва не го уби, но не е там работата. Той постави приятелството по-високо от предаността към глутницата. Това означава, че Силви можеше да го лиши от защитата на глутницата. Тогава той щеше да бъде като леопардлаците — играчка за всеки, който поиска. Не можех да позволя това да му се случи, още повече че бях способна да го предотвратя.

Стивън можеше да умре. Както и Ричард. Можеше да се наложи да убия Силви, да осакатя или убия няколко членове на глутницата, за да ме разберат правилно. Можеше, можеше, можеше. Мамка му!

Убивах само при самозащита или за отмъщение. Ако сега влезех в играта, това би означавало извършване на преднамерено и хладнокръвно убийство. Може би не буквално, но поне за мен. Очакваше ме ефектът на доминото — удариш ли една плочка, трудно ще спреш останалите. Щях да се озова на дъното при следните обстоятелства: властта на Ричард — непоклатима, Стивън и леопардите — спасени, Силви — отстъпила или мъртва. Първите две щяха да се случат. Третото зависеше от Силви. Жестоко, но вярно. Имаше, разбира се, и друг вариант — тя да ме убие. Това донякъде щеше да отвори нови възможности за нея. Не че беше безпощадна, но не позволяваше на никого да се изпречи на пътя й. Тази черта е обща за двете ни. Да, и аз не бях безпощадна. Иначе бих повикала Силви на среща и бих я застреляла на място. Все още не съм такъв социопат, че да сторя подобно нещо. Милосърдието може да те погуби, но понякога точно то те прави човек.

Започнах да звъня по телефона. Първо позвъних на някой си Кевин, фамилията не беше посочена. Обади се човек със сънен и хриплив глас като на пушач.

— Кой е, по дяволите?

— Мило — казах аз. — Много мило.

— Кой е?

— Анита Блейк. Знаеш ли коя съм?

Когато се опитваш да звучиш заплашително, по-добре да си пестиш думите. Така правим ние с Клинт Истууд.

Той помълча трийсетина секунди. И аз не наруших тишината. Дишането му се учести. Почти чувах колко силно заби сърцето му.

Отговори така, сякаш беше свикнал с необичайните телефонни позвънявания по въпроси, касаещи глутницата.

— Ти си нашата лупа.

— Много добре, Кевин, браво — снизходителността също е от полза.

Той се покашля.

— Какво искаш?

— Да дойдеш в университетската болница „Сейнт Луис“. Стивън и Натаниел са ранени. Искам да ги охраняваш вместо мен.

— Натаниел е леопардлак.

— Правилно.

— Силви ни забрани да им помагаме.

— Силви ли е вашата лупа? — да задаваш въпроси е прекрасно, но само ако знаеш отговорите. Ако питаш, но си изненадан от отговора, приличаш на глупак. Не е лесно да се правиш на страшен, когато изглеждаш недостатъчно информиран.

Той помълча.

— Не — отвърна след малко.

— А кой е?

Чух как с усилие преглътна слюнката си.

— Ти.

— И по ранг ли я превъзхождам?

— Сама знаеш, че я превъзхождаш.

— Тогава си размърдай задника и прави каквото ти казвам!

— Силви ще ме накаже, лупа. Жестоко ще ме накаже!

— Ще се погрижа това да не се случи.

— Ти си просто гаджето на Ричард, човек си. Не можеш да се биеш със Силви — няма да оцелееш.

— Прав си, Кевин. Не мога да се бия със Силви, но мога да я убия.

— Тоест?

— Ако тя те накаже, задето ми помагаш, ще я убия.

— Не говориш сериозно.

— Слушай, Кевин. Познавам Силви. И щом ти казвам, че мога да опра пистолет в главата й и да натисна спусъка, значи наистина мога, повярвай ми. Мога да убия Силви и ще го направя, ако ме принуди. Не се шегувам, не блъфирам, не си играя.

Слушах гласа си, докато изричах тези думи. Той звучеше уморено, почти отегчено и толкова сериозно, че почти плашещо.

— Добре, ще дойда, но ако ме изоставиш, тя може да ме убие.

— Под моя закрила си, Кевин, знам какво означава това в глутницата.

— Означава, че трябва да те призная за свой доминант — отвърна той.

— Така е, но означава и това, че ако някой те повика на двубой, аз мога да ти помогна в боя. Струва ми се, че сделката е добра.

Отново последва мълчание. Кевин задиша по-бавно и по-дълбоко.

— Обещай ми, че няма да позволиш да ме убият.

— Не мога да ти обещая това, Кевин, но мога да обещая, че ако Силви те убие, аз ще убия нея.

Този път мълчанието не продължи дълго.

— Вярвам ти. Ще гледам да бъда в болницата до четирийсет минути.

— Благодаря, ще чакам.