Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Затвори вратата след себе си.

Прибрах пистолета.

Ървинг се облещи. Попита тихо, но не шепнешком:

— Как е Стивън?

— Как влезе тук? На входа би трябвало да има полицай.

— О, Блейк, и аз се радвам да те видя.

— Ървинг, не ме будалкай. Там трябваше да пази ченге.

— Той се е заприказвал с една много симпатична сестра на гишето за регистрация.

— По дяволите!

Аз не бях истински полицай и затова не можех да отида да им се скарам, но се изкушавах да го направя. Във Вашингтон се обсъждаше законопроект, съгласно който на ловците на вампири се полагат федерални служебни карти. Понякога си мислех, че това е глупаво. Друг път не.

— Кажи ми бързо, преди да са ме изритали оттук, как е Стивън?

Казах му.

— А Натаниел не те ли интересува? — попитах след малко.

На Ървинг явно му стана неловко.

— Нали знаеш, че сега Силви де факто е водач на глутницата, а Ричард замина да работи по дисертацията си?

— Не, не знаех.

— Знам, че не си говорила с Ричард, откакто скъсахте, но предположих, че все някой ти е споменал.

— Всички други вълци бягат от мен като от чума още щом ме видят. Никой не говори с мен за Ричард. Помислих си, че той им е забранил.

— Не знам за такова нещо.

— Изненадана съм, че не си дошъл тук да търсиш материал за репортаж.

— Това не е тема за репортаж, Анита. Тя ме касае твърде пряко.

— Защото познаваш Стивън?

— Защото всички замесени са превръщачи, а аз съм просто порядъчен журналист.

— Наистина ли смяташ, че ще загубиш работата си, ако разберат кой си?

— По дяволите работата. Какво би казала майка ми?

— Значи не можеш да се правиш на бодигард — усмихнах се аз.

Той се намръщи.

— Знаеш ли, не съм мислил за това. Когато някой от глутницата биваше раняван на публично място и ако това не можеше да се скрие, Рейна винаги се притичваше на помощ. Сега тя е мъртва и, струва ми се, нямаме други алфи, които биха разкрили самоличността си. Във всеки случай не и такива, на които бих поверил охраната на Стивън.

Рейна беше лупа на тази глутница, преди аз да поема работата. На теория предишната лупа не е необходимо да умре — достатъчно е просто да се оттегли, за разлика от Улфрик — господаря на вълците. Обаче Рейна беше партньорка на Габриел. Те имаха общи увлечения, например снимане на порнографски филми с истински убийства и с участието на хора и превръщачи. Тя помагаше на Габриел, докато той се опитваше да ме изнасили. Да, за мен беше истинско удоволствие да перфорирам билета й за оня свят.

— За втори път пропускаш покрай ушите си името Натаниел — не се стърпях аз. — Защо така, Ървинг?

— Казах ти, че Силви ще командва до завръщането на Ричард в града.

— Е, и?

— Тя категорично ни забрани да помагаме на леопардлаците.

— Защо?

— Рейна ги използваше доста в порнофилмите си, заедно с върколаците.

— Гледах един такъв филм. Не се впечатлих особено. Отвратително е, но не впечатлява.

Ървинг изглеждаше много сериозен.

— Освен това тя позволяваше на Габриел и на леопардлаците да наказват непокорните членове на глутницата.

— Да ги наказват?

Ървинг кимна.

— И Силви е била сред наказваните, и то неведнъж. Тя ги презира, Анита. Ако Ричард не беше забранил, тя щеше да застави цялата глутница да лови леопарди, докато ги изтреби до крак.

— Изясни ми се какво Габриел и Рейна разбират под развлечение. Така че по изключение съм на страната на Силви.

— Ти въведе ред в нашия дом — ти и Ричард. Ричард уби Маркус и стана Улфрик, водач на глутницата. Ти уби Рейна и сега си наша лупа.

— Аз я застрелях, Ървинг. Казаха ми, че по закона на глутницата не е допустимо използването на огнестрелно оръжие при извикване на двубой. Аз си послужих с измама.

— Ти си лупа не защото си убила Рейна, а защото Ричард те избра за своя спътница.

Поклатих глава.

— Ние вече не се срещаме, Ървинг.

— Но Ричард не си избра нова лупа, Анита. Докато не го направи, ти си лупа.

Ричард беше висок, тъмнокос, красив, честен, правдив, смел. Единственият му недостатък беше, че е върколак. Но дори това беше простимо, поне така смятах аз, докато не видях какви ги върши. Видях цялата трапеза. Месото беше сурово и се гърчеше, а сосът — твърде кървав.

Вече се срещах само с Жан-Клод. Не знам дали е по-добре да се срещам с главатаря на вампирите, отколкото с главния върколак, но аз направих своя избор. Бледите му ръце галеха тялото ми. Черните му коси се пилееха по възглавницата ми. Полунощно сините му очи гледаха в моите, докато се любехме.