Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Втори спешен случай за по-малко от два часа. Паметен ден, дори за мен. Добрата новина беше, че този път не аз бях ранената. Лошата — че това можеше да се промени. Макар да не беше алфа, Зейн бе върколак. Един върколак като нищо ще повдигне от легнало положение средно голям слон. Нямах намерение да играя на канадска борба със Зейн. Не само щях да загубя, но не беше изключено той да откъсне ръката от рамото ми и да я хапне. Много ликантропи се опитват да се представят за хора и са страшно доволни, когато успеят. Но аз не мислех, че подобни дреболии вълнуват Зейн.

Все пак не исках да го убивам, ако не се налага. Не от снизходителност, а защото това можеше да се случи пред очите на някого. Не исках да попадна в затвора. Наказанието ме вълнува повече от престъплението и това отчасти е характерно за моя нравствен облик. Понякога се питам дали не ставам социопат. Друг път съм сигурна, че вече се е случило.

Пистолетът ми винаги е зареден със сребърни куршуми. Среброто действа на хората, както и на почти всички свръхестествени същества. Тогава защо да продължавам да минавам на обикновени, които поразяват само хората и още две-три други същества? Преди няколко месеца обаче влязох в схватка с фея и съществото едва не ме уби. На тях среброто не им действа, за разлика от обикновеното олово. Оттогава държа в жабката на колата един пълнител с патрони от двата вида. Извадих от пълнителя първите два патрона със сребърни куршуми и ги замених с оловни. С тях можех да спра или забавя Зейн, преди да го убия. Защото, не си правете илюзии, ако той продължи да напада, след като го раня с два стоппатрона „Глейзър“, от които адски боли, нищо, че след това раната зараства, то първият сребърен куршум след тях няма да има за цел само да го рани.

Едва когато влязох в болницата, се сетих, че не знам фамилното име на Натаниел. Името на Стивън нямаше да ми помогне. Мамка му!

Коридорът беше претъпкан с народ — жени с плачещи бебета, деца, неизвестно чии, които се гонеха и прескачаха столове, човек с омотан около ръката парцал, напоен с кръв, хора без видими наранявания, които гледаха тъпо в една точка. Стивън не се виждаше никъде.

Викове, дрънчене на разбито стъкло, звън на паднал на пода метален предмет. Откъм съседния коридор дотича медицинска сестра.

— Охрана!

Дежурната на рецепцията започна да натиска бутони на телефона.

Наречете го интуиция, но можех да се обзаложа, че знам къде са Стивън и Зейн. Бързо показах на сестрата картата си.

— Аз съм от „Регионалния отряд за свръхестествени разследвания“. С какво да помогна?

Сестрата ме сграбчи за ръката.

— От полицията ли сте?

— Работя към полицията, да.

Уклончив отговор отвсякъде. Когато си цивилен, прикрепен към полицейски отряд, се научаваш да говориш със заобикалки.

— Слава богу! — Тя ме помъкна по посока на шума.

Освободих ръката си и извадих пистолета. Със свален предпазител и дуло, насочено към тавана, бях готова за изстрел. Не бих насочила пистолет към тавана, ако е зареден с обикновени патрони — не и в болница, където на горния етаж е пълно с пациенти. Но патроните „Глейзър“ неслучайно са наречени стоппатрони.

Приемната по нищо не се отличаваше от всяко друго спешно отделение. От метални релси висяха завеси, които отделяха множество малки индивидуални кабини за преглед. На места завесите бяха спуснати, но пациентите наблюдаваха шоуто през пролуките. Някъде по средата на коридора имаше стена, която разделяше помещението на две, така че нямаше много за гледане.

Мъж в зелена хирургическа престилка излетя иззад преградата, блъсна се в отсрещната стена, свлече се на пода и остана да лежи неподвижно.

Съпровождащата ме сестра се втурна към него и аз я оставих. Онзи, който беше зад стената и разхвърляше лекарите като играчки, беше работа за мен, не за медиците. На пода лежаха още двама в хирургическо облекло — мъж и жена. Жената беше в съзнание, с широко отворени очи. Ръката й беше счупена при китката и стърчеше под неестествен ъгъл. Когато видя емблемата на ревера ми, тя ме предупреди:

— Той е върколак, внимавайте!

— Знам — отвърнах аз и насочих пистолета малко по-надолу.

В погледа й се мярна не болка, а тревога.

— Не ми съсипвайте травматологията.

— Ще се постарая — обещах и я заобиколих.

В коридора излезе Зейн. Никога не го бях виждала, но кой друг можеше да е? Носеше някого. Отначало си помислих, че е жена, защото беше с дълга, лъскава, кестенява коса, но оголеният гръб и рамене бяха твърде мускулести, мъжки. Явно беше Натаниел. Изглеждаше дребен в ръцете на високия мъж.