Лоръл Хамилтън: Огнено жертвоприношение

— Стриптийзьор?

Интонацията ми беше въпросителна, защото бе възможно — макар и малко вероятно — да е сервитьор. Жан-Клод, собственикът на „Престъпни удоволствия“, никога не би прахосал един превръщач за работа извън подиума.

— Да.

— И на вас двамата ви трябва някой, който да ви закара? — изглежда ми е ден за таксиметрови услуги.

— И да, и не.

Нещо в гласа му не ми хареса. Долових неловкост, напрежение. Не беше в стила на Стивън да говори със заобикалки. Беше човек, който не обича да увърта, предпочиташе да кара направо.

— Как беше ранен Натаниел? — Може би ако бях задала по-уместен въпрос, щях да получа и подобаващ отговор.

— Един клиент стана твърде груб.

— В клуба ли?

— Не. Анита, моля те, нямаме време. Ела и се погрижи той да не си тръгне със Зейн.

— Кой, по дяволите, е Зейн?

— И той е от хората на Габриел. След смъртта на Габриел им е сводникът. Но не ги защитава, както правеше Габриел. Той не е алфа.

— Сводник ли? Какъв сводник?

Гласът на Стивън внезапно стана по-висок и някак прекалено жизнерадостен.

— Здрасти, Зейн! Видя ли Натаниел?

Не успях да чуя отговора, до мен достигаше само гълчавата в чакалнята на болницата.

— Не мисля, че ще се навият да го изпишат толкова скоро. Още не се е оправил — заобяснява Стивън.

Очевидно Зейн се беше приближил до телефона. В слушалката се чу ниско ръмжене.

— Аз решавам, кога ще се прибере.

В гласа на Стивън прозвуча нотка на страх:

— Боя се, че лекарите няма да са съгласни.

— Пет пари не давам. С кого говориш?

Щом гласът му звучеше толкова отчетливо, вероятно беше избутал Стивън до стената. Заплашваше го, без да казва нищо конкретно.

Ръмжащият глас изведнъж стана съвсем ясен. Беше взел слушалката от Стивън:

— Кой е?

— Анита Блейк, а вие вероятно сте Зейн.

Той се засмя хрипливо, сякаш го болеше гърлото.

— Човешката лупа на вълците. Ох, колко се изплаших!

Лупа — така върколаците наричат приятелката на водача си. Аз бях първата жена, удостоена с тази чест, въпреки че вече дори не се срещах с техния Улфрик. Разделихме се, когато го видях с очите си да яде човек. Все пак момичетата трябва да имат някакви принципи.

— И Габриел не се боеше от мен. Но виж как приключи това за него — казах аз.

Зейн помълча няколко секунди. В слушалката се чуваше тежкото му като на пес дишане. Но не защото нарочно дишаше така — по всяка вероятност просто не можеше да овладее яда си.

— Натаниел е мой. Стой далече от него.

— Стивън не е твой.

— А твой ли е? — чу се шумолене на плат и това не ми хареса. — Той е такъв хубавец. Вкусвала ли си тези меки устни? Тази дълга коса лежала ли е на възглавницата ти?

Не беше нужно да съм там, за да знам, че гали Стивън в такт с думите си.

— Не го докосвай, Зейн!

— Късно е.

Стиснах слушалката и се постарах гласът ми да звучи равно и спокойно.

— Стивън е под моя закрила, Зейн. Разбираш ли какво значи това?

— Какво би направила, за да запазиш здраво и читаво своето вълче, Анита?

— Не си струва да проверяваш това, Зейн. Наистина не си струва.

Той сниши глас почти до мъчителен шепот:

— Готова си да ме убиеш, за, да го спасиш?

Преди да заплаша някого с убийство, обикновено предпочитах да го видя поне веднъж. Но сега явно се налагаше да направя изключение.

— Да.

Той се засмя тихо и нервно.

— Сега разбирам защо Габриел си падаше по теб. Толкова твърда и самоуверена, тооолкова опасна.

— Сякаш слушам кофти имитация на Габриел.

Чу се звук, нещо средно между съскане и охкане.

— Стивън не биваше да се меси.

— Той е приятел на Натаниел.

— Аз съм приятел на Натаниел. Други приятели не му трябват.

— Съмнявам се.

— Аз ще прибера Натаниел, Анита. Ако Стивън се опита да ми попречи, лошо му се пише.

— Ако навредиш на Стивън, на теб лошо ти се пише.

— Тъй да бъде — той затвори.

По дяволите. Хукнах към джипа си. Разстоянието се вземаше за трийсет минути, а с висока скорост за двайсет. Двайсет минути. Стивън не беше доминант. Той бе жертва. Ала беше и верен приятел. Щом смяташе, че Натаниел не бива да си тръгва със Зейн, значи щеше да се опита да го задържи. Нямаше да се бие за него, но не беше изключено да се хвърли под автомобила. Изобщо не се съмнявах, че Зейн щеше да го прегази, без изобщо да му мигне окото — в най-добрия случай. В най-лошия щеше да вземе със себе си и Стивън, и Натаниел. Ако делата на Зейн приличаха на делата на Габриел толкова, колкото си приличаха думите им, лично аз бих предпочела варианта с автомобила.